Г. Зотов - Еликсир в Ада

Мъжът в черно преброи машинално телата отляво надясно. Всичко съответстваше на плана — палач, блудница, дракон, мъртвец, вещица, върколак… Всички си бяха на мястото. Пустееше само последният дюшек, предназначен за седмата жертва — за сестрата на дявола, за къдравата чернокоса и злобна красавица Лилит, която навремето бе съблазнила Адам в райските градини.

Отец Андрей инжектира един след друг успокоително на всички пленници, загаси лампата и излезе от помещението, без да го заключва. След известно време се върна, стиснал в ръка чисто нов блестящ от смазката автомат „Калашников“, който взе от скривалището в мазето. Ако всичко беше наред, утре щеше да се забавлява. За пръв път от много години му се прииска да пуши, но той реши, че ще се опита да се противопостави на съблазънта. Мъжът в черно седна на прага, дръпна професионално затвора на автомата и се вторачи в мрака, където смътно се виждаха очертанията на телата.

Той нямаше обяснение защо прави това. Но имаше лоши предчувствия.

4 часа и 45 минути

Артьомий Петрович се опита за пореден път да отвори сякаш залепналите си клепачи, но те само конвулсивно потрепваха. Откога ли се търкаляше тук? Може би час, а може би два? Изтерзаното му тяло го болеше. В мозъка му се въртяха ярки петна и той усещаше, че всеки момент отново ще изгуби съзнание заради слабостта, обзела тялото му. Виеше му се свят, в устата си усещаше сладникав вкус, гадеше му се, а вратът отляво неприятно го смъдеше.

Без да отваря очи, той се извърна настрани и започна неистово да се тресе, а след това повърна. Лейтенантът разтърка лепкавата кафеникава каша по брадичката си, събра последни сили и отвори мъчително лявото си око до половината. Виж ти, стръкчето тревичка вече не беше сочно и съхнеше. А ето и още едно. Той лежеше на тревата.

— Опа! Доколкото виждам, вече си се свестил, господин полицай?

След странния, сякаш проскърцващ глас с чуждестранен акцент се разнесе лек къдрав смях, който накара милиционерът да забрави за състоянието си и да вдигне глава. Онова, което видя, не му се бе мяркало дори в пристъп на страшен махмурлук. И последното съмнение на лейтенанта изчезна. Както го предупреждаваше далновидната му съпруга, алкохолът ще го унищожи. Такова същество със сигурност не можеше да съществува в реалността, което щеше да рече, че това означаваше само едно — той бе изпаднал в делириум тременс. „Ще превъртиш, глупако, с това твое пиянство“, обещаваше му жена му по време на сутрешните им скандали. Ама че мръсница, все едно е хвърляла боб.

Към Артьомий Петрович гледаше нещо неопределено, което хем беше човек, хем не беше и хем приличаше на звяр, хем не. Лицето му беше тясно, устата му имаше вид на разрез, направен с нож, устните му бяха кървавочервени, от тях стърчаха дълги зъби, кожата му беше белезникавосива, а ушите му — островърхи. Направо същински гоблин от филма „Властелина на пръстените“, който лейтенантът гледа в едно столично кино преди две години. Но онова, което ужаси милиционера в облика на този гоблин, бяха ръцете му, увиснали под коленете, с пръсти като крака на паяк, завършващи с черни нокти. Къде ли се намираше в момента? Най-вероятно лежеше по корем на леглото в лудницата, а в задника му инжектираха разни серуми. И ако това идиотско видение не изчезнеше, значи лекарствата не бяха много ефикасни.

Идиотското видение изплю гъста червена слюнка върху повяхналата трева. Все още беше тъмно, но по всичко личеше, че скоро щеше да се съмне. Лунната светлина избледняваше, разтваряйки се в небето, а самотните звезди сред черните облаци вече се стапяха и започваха да помръкват.

— Забелязах те още тогава, когато дойде при Андрей — изрече дрезгаво Хензел и се изплю още веднъж, без да обръща внимание на скования от ужас милиционер. — След като убиха Иванушка, мислех първо да дойда при вас и да ви разкажа всичко. Но сетне се отказах, защото нямаше кой да ми повярва, като ме види такъв. Всички щяха да се разпищят и да хукнат да бягат. Пък и Андрюша щеше да ви цака кинти и вие щяхте да замажете цялата работа. Прав ли съм?

Артьомий Петрович му отвърна със странен гърлен звук от сорта на „ихъ-ъ-ъ“, който едва ли означаваше „да“ или „не“. Най-вероятно просто бе осъзнал, че това не е халюцинация. Той потръпна и се закашля дрезгаво.

— Тъй че реших да се махна от вашето село накъдето ми видят очите — продължи вампирът, взрян замислено в изчезващата на светлеещия небосклон луна. — И за да не ми е скучно по пътя, реших да си взема някого за компания. С теб вече се запознахме задочно, пък и не познавам никой друг. Много смешно стана, нали? Аз те целунах и сега ти си нещо като таласъм с пагони.