Г. Зотов - Еликсир в Ада

Меко казано, Артьомий Петрович имаше нещо против. Въпреки ужаса, който го разтрисаше, той отваряше окървавените си устни с намерението да тегли една псувня на този изрод.

— Да, господарю — изпъшка най-неочаквано той и застина, поразен от думите, които неизвестно как се изплъзнаха от устата му. Той не изпитваше нищо друго, освен смирение и покорство.

— Прекрасно — кимна Хензел, без да се учуди. — Знаех си, че между нас много бързо ще настъпи пълно взаимно разбирателство. Какво да ти донеса за закуска — катеричка, зайче или може би сова? Поръчай си, Петкане, не се притеснявай.

малко по-рано, 21 часа и 26 минути

— Сигурно имаш хиляди въпроси? — осведоми се деликатно убиецът и натисна малко по-силно ампулата. — Извинявай, че минах директно на „ти“, но, общо взето, отдавна трябваше да го направим. Надявам се, че подобна фамилиарност не те обижда?

— В никакъв случай. Но въпросите ми са дори повече — потвърди Калашников. — Но се боя, че нямаме време за толкова обстоен разговор.

— И аз мисля така — огорчи се килърът. — Но какво да се прави, ще се възползваме от онези минути, които ни е предоставила благоприятната възможност.

Отстрани разговорът приличаше на общуване между двама джентълмени, заобиколени от кожени дивани и от препарирани глави на елени по стените в полумрака на елитен лондонски клуб. На вечер, която двама стари приятели си прекарваха, след като отдавна не са се виждали, а когато най-неочаквано са се срещнали, са се прегърнали толкова силно, че още не можеха да се разделят. Разликата се състоеше единствено в това, че интелигентният разговор се провеждаше в старата кухня с доста овехтели мебели, а до врата на единия от джентълмените бе допряна ампула с прозрачна течност. И беше достатъчно само едно леко и почти незабележимо движение, за да се излее върху повърхността на кожата.

— Изненадваш ме с твоята непредсказуемост — смръщи се Калашников. — Защо разиграваш този евтин театър? Ти си опитен човек и би трябвало да знаеш, че в криминалните романи винаги става така — злодеят дрънка празни приказки половин час, вместо да застреля жертвата веднага. А дългоочакваната помощ идва точно в този момент.

— Че кой в наше време не чете криминални романи с меки корици! — усмихна се убиецът. — Много хора се срамуват да си признаят това, но го правят. Абсолютно си прав. И дори ще ти кажа нещо повече — направо ме сърбят ръцете да излея във врата ти малко еликсир, за да се полюбувам на това как ще се превърнеш в пепел. За нещастие по този въпрос съм предвидил и най-малките подробности. Първо, аз те познавам доста отдавна… Ти си тщеславен човек.

Алексей сведе смутено очи.

— Хайде-хайде, няма нужда от излишна скромност — продължи килърът. — Тщеславен си и още как. Между другото, това е един от най-големите смъртни грехове. Нямах никакво съмнение, че ще поискаш да ме спипаш на място, за да ме предадеш в лапите на шефа като торта, завързана с панделка. Не е ли така? А освен това виждаш ли тази малка видеокамера? Точно такава е монтирана и на входа. Изображението няма значение, но с нея може да се наблюдава всичко. И благодарение на това техническо нововъведение имах стопроцентовата възможност да се убедя, че ми дойде на гости абсолютно сам.

В горния ъгъл на стената автоматично се включи черният високоговорител, от който един женски глас напомни, че задължителното радиопредаване „Смъртта не бива да изглежда сладка“ започва след двайсет минути. В този период на всички беше забранено да напускат жилищата си без уважителни причини, а вратите се блокираха. Но двамата джентълмени нито за миг не разтвориха обятията си, тъй като бяха прекалено увлечени в разговора си.

— Бих вдигнал съкрушено ръце, но не мога, много сме наблизо. Дори се боя да завъртя глава — обяви разочаровано Калашников. — Нещата стоят точно така. Очевидно не всички евтини криминални романи свършват по един и същ начин. Но, от друга страна, скоро ще започнат да ме търсят.

— Няма страшно — подсмихна се убиецът. — Ти дойде доста бързо и затова мисля, че разполагаме поне с половин час. Пък и къде ще те търсят? При всички случаи няма да е при мен.

— Това е логично — съгласи се Калашников. — Добре де, какво да се прави, нека да не губим време. Тогава ми отговори простичко защо се забърка в тази история… А, докторе?

— Ето че сега ти започна да говориш банални неща — отбеляза недоволно професор Склифасофски. — Би трябвало да се сетиш сам за това само като погледнеш в какви условия живея. Да не мислиш, че кухня с големина пет квадратни метра е моята мечта?