Г. Зотов - Еликсир в Ада

— Интересно защо му е на едно „духовно лице“ от Подмосковието да поръчва убийството на Хитлер? — подсмихна се Алексей. — Няма ли си друга работа там?

— Вече ти обясних, че нямам представа защо — каза със съжаление докторът. — Но щом съм се нагърбил с ролята на килър, спазвам правилото, че професионалният убиец никога не се интересува от причините, заради които поръчителят е избрал една или друга личност. Това е нещо като кодекс на честта, гледах го във филма „Леон“. Мога да те зарадвам, че ми поръчаха и твоето убийство.

— Каква чест! — възхити се Калашников.

Лекарят пресуши чашата до дъно и с неудоволствие установи, че водата свърши. Това беше знак, че трябваше да сложат край на дрънканиците.

— Напротив, това е недалновидност — констатира той. — Поръчителят те подцени. Трябваше да изпепеля твое благородие още в началото, за да хвърлим в паника оперативната група. Канех се да извърша това сам и дори тренирах, опитвайки се да си внуша, че си ми чужд, защото ние поддържахме доста добри отношения. Но аз съм дисциплиниран човек и не мога да върша нищо, без да ми е наредено. Знаеш ли, беше страхотно, когато в началото ходех на собственото си местопрестъпление и го изследвах с умен вид, гледайки стъписаните ви физиономии. Много трудно ми беше да сдържам смеха си.

— Само едно не ми е ясно… — замисли се Калашников. — Щом сте искали да ликвидирате Менделеев, за да не разкрие преждевременно тайната на еликсира, тогава за какъв дявол ми се обади лично по мобифона и ми съобщи за онзи негов бележник?

— Ох… Толкова ми се щеше да не ми напомняш за това — притесни се Склифасофски. — Знаеш ли, това беше издънка от моя страна, както и това, че забравих цветята в гримьорната на Монро. Едва по-късно осъзнах и си казах: майко мила, излиза, че съм очистил Менделеев напразно, ето какви ги върши проклетата склероза! Надявах се, че налудничавият старец може да ти е казал нещо, а ти да си забравил. Както и да е, в края на краищата това може да се случи на всеки, все пак аз съм на възраст. Надявам се, че Поръчителят не знае нищо за тази моя грешка.

— Знаеш ли, порових в шкафчетата ти и намерих билет за хавайския влак — измести плахо темата Калашников. — Събра ли си вече багажа?

— Уф-ф… Благодаря ти много, а пък аз се чудех къде съм го дянал? — въздъхна с облекчение докторът. — Да, ще замина, за да си почина малко, цели сто години не съм бил в отпуск. Свръзката трябва да ми плати един милион златни дублона, след като ликвидирам седмата кандидатура, затова трябва да побързам. Разговорът ни приключи, време е да се хващам на работа, трябва да свърша още куп неща. А… между другото, щом си тук, да те попитам — случайно да знаеш какво е станало с нашата Свръзка? Не вдига телефона и изобщо не установява контакт, вече започвам да се притеснявам.

— Сега е мой ред да те зарадвам — усмихна се Калашников. — Свръзката е мъртъв.

— Наистина ли? — ухили се саркастично лекарят. — А пък аз си мислех, че в Ада има само живи хора!

— Самоуби се с еликсира на митницата, когато се опитахме да го арестуваме — продължи Алексей, пускайки подигравката покрай ушите си. — Можеш да си представиш какви усилия ни костваше да скрием това от телевизията. Тъй че извинявай, но няма да получиш злато. Пък и, честно казано, още от самото начало никой не е имал намерение да ти плаща за труда ти. Просто са те прецакали като последния хлапак.

Ръката на Склифасофски, в която стискаше ампулата, не потрепна, но върху лицето му се изписа сложна гама от чувства, вариращи от омраза до пълно удовлетворение. Вените, които моментално изпъкнаха на челото му и намекваха за колебание, бързо изчезнаха. Разнесе се автоматично щракване и вратата се блокира. След секунда усилените многократно високоговорители разтърсиха стаята с първите акорди на „Into The Storm“ на групата „Blind Guardian“, подът започна да вибрира като бесен, а стъклата на прозорците се раздрънчаха.

— Предполагам, че ме лъжеш — изкрещя докторът в ухото на Калашников. — Но дори и наистина да сте се добрали до Свръзката, това няма значение. Аз вярвам на Поръчителя, защото той е сериозен човек.

— Ти си глупак, професоре — изрева в отговор Алексей. — Главата си режа, че няма да ти плати.

— Майната му — извика Склифасофски, макар че едва дочуваше думите на Калашников. — Това си е мой проблем, сам ще се оправям с него. Не се тревожи!

Той намести хлъзгавата ампула между палеца и показалеца си.

— Време е да тръгна за романтичната среща с Лилит. Сбогом, бащице.