Г. Зотов - Еликсир в Ада

Андропов се смееше, седнал небрежно на стола.

— Страхотно — кискаше се той. — Докато вие въртите на празни обороти и се занимавате с моите интелектуални терзания, цяла седмица убиват под носа ви хора един след друг. А пък единственото, което вие сте в състояние да направите, е да въртите по цели дни и нощи портретите им по телевизията! Ако бях аз, щях да го открия за пет минути. При нас, в КГБ, такива момчета като вас ги изхвърляха за три дни и никога повече не ги допускаха до такава работа.

Калашников стигна до правилния извод, че точно както в случая с Юда е изгубил времето си напразно.

— Вие ще дойдете с нас — каза уморено той. — Ако аз не успея да ви вразумя, шефът със сигурност ще го направи. И ще се спасите от изпепеляването, ако веднага ми назовете имената както на убиеца, така и на самия поръчител. Давам ви последен шанс.

Андропов мълчеше. Намерил с какво да го плаши — с изпепеляване. Само след два дни тук щеше да настане такъв ужас, че те щяха да забравят дори имената си. Имаше само един проблем — той не предполагаше, че копоите щяха да се появят толкова бързо и сега нямаше да успее да се отърве от Изпълнителя. А ако се съдеше по новината за Дракула, на него му оставаше да ликвидира само последната кандидатура.

Най-добрият вариант бе да издържи на разпитите три дни, а сетне да издаде килъра уж под натиск. Можеше да се посъветва и с Поръчителя, тъй като никой не знаеше как двамата влизаха в мислена връзка. Дотогава Изпълнителят щеше да успее да се справи със седмата жертва и ПРОРОЧЕСТВОТО щеше да се сбъдне. Ах, как забрави! В чекмеджето на бюрото в кабинета му имаше капсули! И не се знаеше дали онова, което се пазеше в багажната клетка на гарата, не се е озовало в ръцете на копоите. След като се поколеба за секунда, той осъзна какво трябва да направи.

— Нямам какво да призная — разпери ръце офицерът. — Съжалявам, но вие грешите.

Калашников кимна безизразно. Дори не очакваше друг отговор.

— Тогава се пригответе.

— Разбира се — съгласи се Андропов. — Ще ми разрешите ли да си събера багажа?

— Само че побързайте. — Алексей стана и надникна зад вратата. — Джовани, заведи го.

Докато вървеше по коридора, генералният секретар погледна Есенин. Той беше стъписан. Такива ми ти работи, поетче. А пък ти не се досещаше с кого дрънкаше врели-некипели на бутилка водка. Той се усмихна.

Якият охранител от Ведомството, който на вид приличаше на италиански мафиот, отвори вратата на кабинета му и влезе вътре заедно с него. Калашников остана пред стаята за разпити и заговори нещо на висок глас с рижавия унтерофицер, който преди малко блъскаше по вратата. Андропов чу с половин ухо думите: „Какво? При Краузе ли?! В шкафа? Какво ти става, добитък такъв, да не си се напоркал с водка? Я ми дъхни!“ Ама че нрави имаше тази бяла гвардия. Не беше странно, че през двайсета година червените ги бяха хвърлили в морето.

Той свали бавно шлифера си от закачалката, а след това се извърна гъвкаво и нанесе мощен удар във врата на охранителя. Сетне подхвана отпуснатото тяло, положи го внимателно на пода, но не го завърза, тъй като половин минута му беше напълно достатъчна. Отиде до бюрото, дръпна чекмеджето и сграбчи двете капсули.

Веднага щом се окопити от разтърсващата новина за съдържанието на личното шкафче на Краузе, Калашников се разпореди спешно да изпратят факс на шефа, в който да опишат случилото се. Алексей си пое дъх и се огледа. Въпреки правилата вратата на кабинета на Андропов беше притворена, а охранителят и задържаният бяха вътре.

— Хайде, братле — подхвърли той на обидения Малинин, който вместо похвала получи ругатни. — Я да отидем там. Нещо не ми харесва.

Те се втурнаха към кабинета и отвориха рязко вратата.

11 часа и 38 минути

Шефът разтърка ухо, без да е в състояние да проумее онова, което току-що се бе случило. Може би трябваше да се ощипе. Както и да е, това нямаше да му помогне. По всичко личеше, че това все пак не беше сън, а реалност.

Той лекичко се покашля в мембраната на слушалката.

— Направо да полудееш. Знаеш ли, ако на първи април ми кажеха, че ми се обаждаш, нямаше да повярвам.

— И аз се учудвам, че го правя. Всъщност това нищо не означава. Обаждам се, за да разбера дали си успял да заловиш онзи, който подслушва разговорите ни?

Шефът хвърли поглед към факса, който току-що му изпратиха от офиса на митницата.

— Почти го заловихме. А защо питаш? И без това нищо не може да се скрие от погледа ти, нали така? Или просто рекламният ти слоган е такъв? — иронизира го той.