Г. Зотов - Еликсир в Ада

Това великолепие задържа вниманието му само за секунда, защото унтерофицерът се съсредоточи върху пластмасовата кутийка със здраво затворен капак, която падна върху застлания с монети под. Естествено, тя също не устоя на запознанството си с лома и се разпадна на части с жален пукот. Малинин клекна, разрови отломките и едва не му прилоша…

Сред пластмасовите парчета ясно се виждаше цилиндърче с прозрачна течност. По дяволите, това беше ампула! И в нея очевидно имаше от веществото. Това беше същата ампула, която всички очакваха, че ще открият в багажната клетка.

Той докосна внимателно парченцата пластмаса, напипа сред тях плоския ключ със зъбчат край, а в главата му нещо щракна и всичко си дойде на мястото. Малинин погледна с известна нежност към входната врата. А след като се изправи, унтерофицерът още веднъж огледа внимателно мензурата и ключа. Не очакваше, че ще намери точно тези неща. Идеята да претърси спешно шкафчето на колегата си му хрумна веднага след като проведе разобличителния разговор по телефона. Но на никого и през ум не би му минало, че този човек щеше да реши да укрива ужасните улики на работното си място. Макар че идеята не можеше да се определи като съвсем глупава, тъй като в класическите криминални романи следователите винаги претърсваха жилищата и забравяха, че в офисите също можеше да има нещо интересно.

Разнесе се тропот на ботуши и в кабинета влязоха хора, които разговаряха весело. Сред тях беше не само лицето, което той очакваше, но и дежурната охрана, която Малинин предвидливо повика.

— Какво… какво означава това? — разкриви лице единият от охранителите, след като забеляза разбитото лично шкафче, златните монети и парчетата по пода. — Какво става тук… Какво…

Но щом видя ампулата в ръцете на Малинин, млъкна и тихичко подсвирна.

— Ами и аз исках да те попитам какво значи това, Краузе — приближи се плътно до русия мъж Малинин и се почеса по тила. — Много ми е интересно да разбера откъде се е взел в шкафчето ти вторият ключ, който ти явно съвсем случайно не откри при обиска в дома на Хензел, а също така и ампулата с веществото, която би трябвало да се намира в чекмеджето?

И без това бледото лице на Краузе придоби мъченическо изражение. Той инстинктивно направи крачка назад, но мъжете, които стояха зад него, го задържаха. А един от тях извади белезници.

— Ще ми се да те попитам и за още нещо — наслаждаваше се на момента Малинин. — Защо се опита да измъкнеш бележника на Менделеев от сейфа? За какво ти трябваше, та да рискуваш толкова много служебното си положение, ровейки из архива на компютъра? Да не си мислиш, че ти си най-печеният хакер? Само че винаги се намира някой любител, който да пробие и най-защитената програма. Единствено глупаците смятат, че Хелент е анонимен.

Краузе мълчеше. Малинин изсумтя, тъй като осъзна, че в момента едва ли щеше да измъкне нещо от бившия си колега.

— Заведете го в килията — щракна той с пръсти и прибра ампулата със синя ивица в джоба си.

10 часа и 55 минути

— Имам един съвсем прост въпрос към вас, другарю Андропов. — Калашников с всички сили се стараеше да запази спокойствие. Той направи по навик ефектна пауза и зададе въпроса, който би трябвало да завари противника му неподготвен.

— Имате ли представа кой ще бъде следващият?

Бившият генерален секретар не оправда очакванията на Калашников, тъй като не скочи изплашен от стола и не се опита да се нахвърли върху следователя. Вместо това се усмихна лъчезарно.

— Не ви разбирам — отвърна, загледан в пукнатините по пода. — За какво говорите?

— Много добре знаете.

— Не — отвърна спокойно Андропов. — Изобщо не зная.

Калашников с огорчение отбеляза, че човекът е костелив орех. Беше ръководил ЧК или както там го наричаха болшевиките. Цяла година бе оглавявал Русия, докато бъбреците му не бяха отказали. Беше изключителен специалист в организирането на тайни убийства, подслушвания и шпионаж — беше гений в тази област.

И не беше странно, че Поръчителят бе заложил на него. Такъв звяр не можеше да бъде спипан с голи ръце. Беше ужасно да извършваш следствени действия в Града. Не можеше да разпита никого като хората — нито Юда, нито Сталин, защото всички мълчаха като риби.

Той стисна юмрук. Понякога, за да спести време, беше по-добре да не се впуска в празни приказки, а просто да удари разпитвания по мутрата. Така постъпваха в участъка с онези, които не искаха да изпаднат в откровение, и викаха ефрейтор Колодяжни, чиито юмруци бяха големи колкото диня.