Г. Зотов - Еликсир в Ада

— Водка — избоботи Хензел, без да вдига очи. — Имате ли водка?

8 часа и 55 минути

Той тичаше по тясната пресечка, примирайки от ужас. Бавните стъпки на убиеца, които се чуваха зад него, изпълваха сърцето му с вледеняващ ужас, който бе изпитвал само в далечното си детство, докато бягаше от страшната старица на пазара. Нещо смътно му подсказваше, че пресечката ще се окаже задънена улица, че асфалтираната пътечка няма да го изведе до никъде и той ще се удари в сляпата стена и ще започне да вие от безсилие.

Предположенията му бяха основателни. Килърът не бързаше и крачеше като гвардеец на парад. Тракането на токовете му отекваше в пресечката. Краката му се хлъзгаха настрани по асфалта и не му се покоряваха. Той спираше за една-две секунди, за да си почине, след което отново хукваше да бяга. Ама че идиот беше… Трябваше веднага да се досети, че всичко ще свърши по този начин. Неслучайно нарочно доведоха онзи тип да работи при него. Трябваше да зареже всичко, да замине накъдето му видят очите, да се окопае на дъното и да изчака там. Но той не постъпи така… Че как иначе! Кой би се осмелил да го заплашва тук?

Беше също като олигарх, който си седеше в креслото от слонова кост и се наслаждаваше на пурата си за хиляда долара, мислейки си, че всички наоколо треперят над парите му, защото и полицията, и мафията са в джоба му и никой няма да посмее да мръдне пръста си без неговото височайше благоволение. А след това излизаше навън и в сърцето му забиваше нож първият срещнат пънкар, на когото страшно му трябваше една стотачка в зелено за доза кокаин. И на този пънкар цялата куртоазност и знаменитост на милиардера не правеха никакво впечатление.

На убиеца също не му пукаше за неговото положение, за връзките му и за известността му. Той беше получил поръчка и щеше да я изпълни. Просто работата му беше такава. И затова човекът, който бягаше от него, не крещеше: „Ще ти дам повече пари, пощади ме!“ Само щеше да си изгуби напразно силите и времето. Такива хора пазеха изградената си с кръв репутация. И щом бяха приели поръчката, щяха да свършат работата си докрай.

Колко пъти самият той си бе играл със своята жертва на котка и мишка? Наслаждаваше се и се упояваше от треперенето й, от страха й и от мъките й. Разбира се, не биваше да постъпва така, но кой да знае… В сърцето на всеки човек съществуваше негов собствен Глас, който му прощаваше всичко, колкото и страшни грехове да извършеше. Той никога не се бе надявал, че ще му простят, но наивно смяташе, че в Града би трябвало да се отнасят към него малко по-добре. Но сгреши.

Чувстваше, че губи сили. Левият глезен го болеше, сякаш бе пронизан със стрела. Май че бе скъсал сухожилието си. Защо правеше всичко това? А и от какво бягаше? От НЕБИТИЕТО ли? Това беше смешно. Но след като се озовеше в самия пъкъл и се убедеше, че Адът съществува, всеки грешник продължаваше смъртно да се бои, че има и по-лошо. Никой не знаеше къде отиваха онези, чиито гърла бяха изгорени с веществото. Но беше факт, че те не се връщаха обратно… Кога ли най-сетне щеше да свърши тази шибана пресечка?

Той падна обезсилен и запълзя, издирайки ръцете си. Стъпките зад него не стихваха и дори напротив — чуваха се все по-силно и по-близо. Той се сети още веднъж за помощника си и изпсува… Мамка му мръсна, ама че гнусен тип! Ако знаеше по-рано, щеше да откъсне главата на този кретен със собствените си ръце и щеше да я направи на пихтия… Да, и след всичко това иди и прави добро на хората. Когато си звяр, трябва да си останеш такъв завинаги. Ако проявиш моментна слабост, можеш да се смяташ за труп. А щом вече и без това си труп, тогава ще отидеш в НЕБИТИЕТО, което по принцип си беше едно и също.

Той удари челото си в нещо твърдо и то се раздрънча. Беше кофа за боклук. Вдигна глава, огледа се изплашено и видя, че подозренията му са се оправдали — улицата беше задънена. Убиецът нарочно го вкара тук, тъй като знаеше, че на това място няма да има път за отстъпление…

И за какъв дявол повярва на бележката, и дойде на срещата в този пуст район съвсем сам? Стената на сградата беше глуха — нямаше нито един прозорец, нито поне някакво малко прозорче, никой нямаше да го чуе и затова беше безполезно да вика за помощ. Той се приближи до ронещия се от влажната жега бетон, фигурата с черен шлифер неумолимо се приближаваше. А може би все още имаше шанс? Ха-ха-ха! За какви шансове можеше да става дума, когато само една капчица от веществото беше достатъчна да сложи край на всичко.