Г. Зотов - Еликсир в Ада

Килърът просто щеше да пръсне водните капчици и той дори нямаше да успее да се отдръпне. Все пак до този момент убиецът без проблеми беше ликвидирал петима, включително и якото биче Франкенщайн. И защо не осъзна още при първия или най-късно при втория тур, че НЕБИТИЕТО застрашава и него? Кретен! Ето защо, надценявайки могъществото си, сега влезе в капана, забравил напълно за уличния пънкар със сгъваемия нож също като някой главозамаян от собствената си сила олигарх.

Той се изправи. Щом трябваше да умре, поне не биваше да е на колене. През последните шестстотин години той вече умира два пъти и двата пъти всички наоколо възхваляваха храбростта му — първо турците, а после и англичаните. В такъв случай трябваше ли да се бои от НЕБИТИЕТО, щом най-лошото, което можеше да му се случи, вече му се бе случило? Неприятно бе само това, че този път това щеше да стане непредвидено, макар че и на Земята малко хора бяха готови за смъртта си и всички си мислеха, че точно те ще живеят вечно. Но смъртта спазваше принципа си да спохожда човека мълниеносно, за да може в най-неочаквания момент да се ухили в лицето му с мъртвата си беззъба усмивка и да изхърка през зиналата си изгнила паст: „Изненада!“

Убиецът се приближи толкова много, че вече можеше да го види добре. Носеше черен шлифер и ботуши от тъмна кожа и беше среден на ръст. Ако преди това го беше срещнал на улицата, дори нямаше да го забележи. Килърът извади от джоба ръката си, в която проблесна стъклото на дългата тънка мензурка, и човекът се озърна обречено наоколо. Не, нямаше къде да се дене оттук. Добре де, все пак щеше да се опита да окаже съпротива. Кой знае, може би веществото щеше да подейства и на килъра и тогава двамата щяха да излетят заедно за НЕБИТИЕТО. Той се приготви за скок…

Килърът отметна внезапно ръката си назад и дръпна непромокаемия плат. Качулката се свлече настрани и пред изплашения поглед на жертвата се разкри познато добре поддържано лице, което той виждаше всяка година в Деня на всички мъртъвци.

— Мили боже! — прошепнаха устните му отдавна забравената и строго забранена в Града дума, която дори и на Земята бе употребявал само като дете. Пред очите му притъмня и той се подпря на стената, за да не падне, но не се удържа и се свлече на асфалта.

— Не — отвърна убиецът и направи крачка към него. — Знаеш ли, това изобщо не е той…

9 часа и 37 минути

Генерал Лебедев въртеше волана на микробуса с такава ярост, че Малинин вече неведнъж се сгърчваше на седалката. Дори и той не можеше да си представи толкова бясно каране. Унтерофицерът знаеше, че ако катастрофират, нямаше да му се случи нищо, защото все пак не бяха на Земята. Е, щяха да пообгорят малко. Но просто не можеше да направи нищо с чувството си за самосъхранение.

На два пъти Малинин примижа, когато, подрънквайки със звънчетата си, право върху тях връхлиташе индийски автобус, но всеки път шофьорът избягваше сблъсъка буквално на сантиметри. „Печен пич — помисли си с уважение унтерофицерът. — Сигурно на Земята е бил голямо началство, след като кара така и не му пука от нищо.“

Малинин малко се притесняваше в присъствието на Лебедев. Нямаше съмнение, че всеки капрал от Ведомството беше по-висок по ранг от един земен генералисимус, пък и в Града сигурно имаше генералисимуси, които миеха подовете на градските тоалетни. Но просто не можеше да изневери на военните си навици и тъй като този човек беше истински генерал, ръката му сама се вдигаше към козирката. През цялото време, докато пътуваха, Лебедев мълчеше мрачно и Малинин усети, че трябва да разведри обстановката.

— Днес времето е много хубаво — каза той и моментално осъзна, че е изтърсил глупост, защото времето в Града винаги беше лошо или много лошо.

— Вярно — избоботи Лебедев и пресече пътя на поредния автобус. — И какво от това?

— Нищо — смути се Малинин. — Казах го просто така.

— Нямаш ли си друга работа? — попита го директно генералът.

— Ами… — измънка Малинин. — Разбирате ли, аз…

— Ясно — прогърмя Лебедев. — Тогава ще направиш следното: легни и прави лицеви опори!

— Какво? — облещи очи Малинин.

— Тъкмо да не ти е скучно — обясни му генералът. — Защо стоиш? Времето тече!

Най-неочаквано Малинин осъзна, че вече е на пода на микробуса и че бодро и енергично изпълнява нареждането. Ако човек е служил в армията, нямаше смисъл да се съпротивлява на заповедите, защото започваше да ги изпълнява машинално, сякаш имаше някакъв чип в себе си. „Раз! Два! Три! Четири!“ — повтаряше си унтерофицерът, повдигайки тялото си нагоре, подпрян на юмруци, и проклинайки себе си, че вбеси Лебедев с идиотската си реплика за времето.