Г. Зотов - Еликсир в Ада

Той дръпна чекмеджето на бюрото си. В дъното му имаше две ампули с прозрачна течност. Още от самото начало никой нямаше намерение да плаща на Изпълнителя един милион златни дублона. Пък и откъде ли Поръчителят би могъл да вземе толкова пари? Разбира се, той би могъл да продаде Книгата, тъй като след осъществяването на пророчеството тя и без това щеше да стане излишна. Но Поръчителят упорито не искаше да се разделя с нея и се бе хванал за Евангелието като старец за младата си жена. Направо да полудееш — това скандално творение на Юда бе седяло в сейфа в Грузия цели четирийсет години, но на никого и през ум не му бе минало да му хвърли поне едно око. Страхували са се. Дори в Москва никой не бе подозирал за съществуването на тази Книга. Все пак Сталин е умеел да дресира хората, добре го е правил бащицата.

Той се прозя, загледан в ампулите, които проблясваха мъждиво в полумрака на чекмеджето. Щом Изпълнителят приключеше с работата си, офицерът щеше да ликвидира и него с помощта на същия този еликсир. Нямаше защо да оставя опасни свидетели и той беше усвоил това правило още по време на работата си на Земята. Дори ако имаше в джоба си искания милион, пак щеше да убие килъра. Така беше по-сигурно, пък и съгласно Книгата ПРОРОЧЕСТВОТО нямаше да се сбъдне в мига, в който…

Внезапно вратата се отвори много рязко, а той едва успя да затвори чекмеджето с опасните ампули и дори си удари пръста. В кабинета му нахлу Есенин, който изглеждаше страшно развълнуван.

— Тревога, старче! Викат те при началството.

— Какво е станало там? — попита безразлично офицерът.

— Можеш ли да ги разбереш — обясни му кратко ситуацията Есенин. — Просто ми наредиха да събера всички. Дошъл е някакъв началник от Ведомството и нашите се разтичаха като луди. Тръгвай.

Офицерът заключи чекмеджето с еликсира и тръгна спокойно след Есенин, като пътьом поздравяваше колегите си и се опитваше да отгатне какво би могло да се случи. Може би пак бяха заловили Лумумба да пуска контрабандни банани? Вече имаше такива инциденти, тъй като негрите в Града много страдаха от недостига на тропически плодове. Есенин почука деликатно на дъбовата врата с метална табелка „Директор на Градската митница П.Б. Успекаев“ и се промъкна през вратата, а офицерът влезе след него.

Директорът — едър мъж с бели мустаци, който винаги носеше бели ризи (на Земята двамата се познаваха бегло, макар че той никога не бе харесвал „Бялото слънце над пустинята“, тъй като образите на бойците от революцията в него бяха оперетни), стоеше насред кабинета и разговаряше оживено с един рус мъж с цивилни дрехи на около трийсет години. Покрай тях обикаляше някакъв напет младеж с униформа на Ведомството, а непокорният му перчем се подаваше изпод казашката му фуражка. Цивилният мъж забеляза появата им, извини се пред Успекаев, поздрави учтиво поета и се вторачи съсредоточено в офицера.

— Чувал съм за вас, господине. Мисля, че вие сте господин Андропов?

Офицерът извърна бавно глава. Погледите им се срещнаха.

— Предпочитам да се обръщате към мен с „другарю“ — отвърна със студена усмивка офицерът и намести очилата си. — Имате ли някакви въпроси към мен? Слушам ви внимателно.

8 часа и 54 минути

Хензел полагаше огромни усилия, за да не поглежда към масата. Съвсем доскоро, само преди три часа, там лежеше тялото на момчето — жалко, омекнало и с дълги разрези през вените. Приживе той беше виждал трупове много пъти, а след смъртта си — още повече. Но въпреки това кой знае защо изпитваше огромна жалост към момчето. Хлапето веднага му хареса, защото беше смешно, добро и дружелюбно. След като Хензел стана носфератус, не можеше да се каже, че прилича на пресен ананас и всички в най-добрия случай страняха от него, а в най-лошия отскачаха с възгласа: „Ама че изрод!“

Но момчето се отнесе към него така, сякаш му беше много близък приятел, и няколко минути след като се запознаха, го помъкна да пият чай и да ядат сладкиши. Естествено, голяма роля за това изигра любопитството му, тъй като за пръв път виждаше истински вампир, но външността на Хензел не го плашеше и не предизвикваше отвращението му. Както и да е, той се надяваше, че Главният съд няма да даде прекалено тежко наказание на това дете. То очевидно не го заслужаваше.