Г. Зотов - Еликсир в Ада

Вонг се разсмя, отваряйки широко пълната си със златни зъби уста.

— Знаеш ли кой точно взема рушвети на митницата? — попита сухо Калашников.

— По-точно е да се каже, че не зная кой не взема — отсече китаецът. — Доколкото зная, това е митницата на Ада, нали? Тъй че ще ти е безумно трудно да откриеш въпросния човек… Да речем, че шестима души са на най-важните смени и тяхната задача е да проследяват контрабандата нощем. Това са Есенин, Лебедев, Лумумба, Луи дьо Фюнес и някакъв тип от Бирма, когото не познавам. Напоследък Дьо Фюнес е в неплатен отпуск, има някакви проблеми с лицето. И какво ще направиш ти, ще арестуваш всичките наведнъж, така ли?

— Не мисля. — Стана от фотьойла Калашников. — Нещата са много прости, Вонг. Времето, в което са извършени убийствата, е известно. Сигурно килърът изпълнява поръчката на другия ден, след като получи веществото, което всеки път му донасят на малки дози. Достатъчно е да разберем кой е бил дежурен през нощта, след която е ставало ново убийство. Кръгът заподозрени доста ще се стесни и тогава най-спокойно ще можем да установим самоличността на този човек. И би било добре да го арестуваме още сега, защото всеки момент ще започне нова серия убийства.

Калашников вече беше съвсем наясно кой е проникнал в компютърната база-данни на службата за сигурност, за да научи кода, след което се е опитал да разбие чекмеджето в архива. Митницата се смяташе за една от най-важните структури на Ведомството и нейните офицери имаха свободен достъп до електронната система на кантората.

Наистина ги бяха прецакали като последните кретени и вкарваха веществото в Града точно под носа на шефа. Дали митничарят беше купен? Всичко беше възможно, макар че основната опасност в Града беше скуката. За да се спасят от тъпото еднообразие, хората бяха готови на всичко. Всъщност Калашников нямаше да се изненада, ако разбереше, че доброволният помощник на убиеца си сътрудничеше с него само от любопитство. Просто защото му харесваше да го прави.

— Благодаря ти, че ме ориентира, Вонг — каза той. — Ще оценя по достойнство усилията ти, ако чрез своите хора събереш малко информация по моя въпрос. Но ще го направиш внимателно, нали?

— Иска ли питане! — вдигна възмутено ръце китаецът. — Разбира се, че ще направя всичко възможно, ще се обадя и на италианците, и на „солнцевските“ момчета. Този Конфуций и на мен не ми харесва. Кой знае дали следващия път няма да изпрати тук цял отряд бойци с бидони вещество на гърба и с пулверизатори. Тогава на всички лошо ни се пише.

— Прекрасно — кимна Калашников. — В такъв случай аз си тръгвам. Скоро ще се видим.

Огромният охранител на входа се отдръпна любезно и пропусна важния господин, когото страховитият му господар изпрати лично с раболепен поклон.

8 часа и 52 минути

Офицерът оправи униформата си и сложи фуражката си, на чиято фаланга се мъдреха кръстосани рога — емблемата на митницата в Града. Срещата протече бързо и му остана време да съблече цивилните си дрехи в кабинета и да си облече мундира. Всичко мина много добре — той предаде последната партида еликсир, никой не ги засече и те се разделиха, за да се срещнат съвсем скоро за последен път.

Направо да се чудиш колко гладко мина всичко, особено като се имаше предвид, че в момента за издирването на Изпълнителя бяха хвърлени най-опитните сили на Ада. Той се смяташе за хладнокръвен, но щеше да си изкриви душата, ако кажеше, че такива операции не се отразяват на нервите му. Напоследък спеше лошо и за това не бяха виновни само нощните му дежурства и разговорите с Поръчителя. Дано Изпълнителят извадеше късмет. Ако килърът успееше да ликвидира останалите за един ден, той щеше да си отдъхне. Вярно, оставаше му да свърши още една дреболия, но той лесно щеше да се справи с нея.

Топлият въздух се стелеше в кабинета му като памук. Офицерът разкопча горното си копче. Направи го по-скоро по навик, защото в Града никой не дишаше. Усещането, че въздухът не ти достига, беше фантомно като на човек, чиито крак е ампутиран над коляното, но той дълго след това има чувството, че глезенът го боли.

Кога започна всичко това? Отдавна… Събуди се посред нощ от тихия глас, който звучеше в съзнанието му. Гласът разговаряше с него любезно и го питаше как е. „Аз съм откачил“ — беше първата му мисъл. Обзет от ужас, той се разкрещя толкова силно, че събуди съседите си. Но кошмарът се повтори и през следващата нощ. Гласът продължаваше да прониква в мислите му и да тревожи съзнанието му и си отиваше чак призори. Но той вече не крещеше.