Г. Зотов - Еликсир в Ада

Нощ подир нощ свикваше с него. След една седмица, без дори да забележи, започна да отговаря наум на въпросите му и двамата разговаряха с часове. Още докато беше на Земята, офицерът бе подочул, че живите могат да разговарят с мъртвите с помощта на спиритични сеанси, възползвайки се от услугите на специализирани медиуми. Тогава той не вярваше на това и го смяташе за глупост. Но сега му се наложи да повярва.

Той попиваше среднощните разговори като гъба. Всяка дума на събеседника му беше истина. Вярно бе, че не бяха изминали чак толкова години, откакто се озова тук, но той вече бе успял да намрази Града. Дразнеше го всичко — и индийските автобуси, и работата му с онова животно Есенин, и полупияните мъртъвци, които се опитваха да вкарат денкове с контрабандна стока в Ада, и мръснишките докосвания на италианския гей.

Майната му на всичко! На Земята той беше уважаван човек, а от неговите думи и постъпки зависеше съдбата на страната. А тук беше нищо. Беше някакво нищожество, редови пазвантин, какъвто щеше да си остане винаги. Защото тук той никога нямаше да умре и дори след сто хиляди години щеше да продължи да претърсва багажа на новопристигналите трупове със същото отвращение и абсолютно нищо нямаше да се промени. А това означаваше, че той имаше правото да промени нещата сам.

За нещастие не можеше да се свърже пръв с онзи човек. Той винаги се появяваше внезапно в съзнанието му по най-различно време и обсъждаше с него подробностите от събитията, които се случваха. Онова, което му предложи, го потресе. Не, не това, че някой трябваше да бъде убит, а това, че беше толкова лесно да се извърши. Защо ли до този момент не се бе сетил сам? Да, той беше готов да се нагърби с организацията и нямаше нужда от никаква награда. Значи трябваше да намери Изпълнител? И той щеше да го намери.

Вече му се бе случвало да наема изпълнители на Земята и дори го беше правил доста често. В това нямаше нищо сложно, защото срещу добри пари хората бяха способни на много неща, независимо дали се намираха на Земята или в Ада. Той срещаше в Града някои от предишните си жертви, но те не знаеха кой е организирал убийството им и затова го поздравяваха любезно, когато го видеха. Можеше да наеме професионалист от категорията на Солоник, защото тук имаше предостатъчно такива. Но, първо, повечето килъри бяха подложени на промяна на самоличността и, второ, убиецът трябваше да бъде човек, когото почти никой нямаше да заподозре.

Дълго търси нужното лице, макар че Поръчителят нервничеше и бързаше. Но той настояваше, че в тази работа не бива да се бърза. Идеята му хрумна неочаквано, докато преглеждаше секретен доклад на ведомството си. Един и същи човек непрекъснато си поръчваше контрабандни филми на ужасите и плащаше щедро за тях, като всеки път искаше „още по-кървави“. Само през последните двайсет години броят на касетите с ужасии, които му бяха доставили нелегално, надхвърляше пет хиляди. Ако се съдеше по електронния адрес на този човек под псевдонима Master, той всеки път ставаше победител, когато в Ада се провеждаше анонимен шампионат по компютърната игра „Hitman“ — симулатор на наемен убиец.

Порази се от лекотата, с която го споходи късметът. След като унищожи доклада и окончателно се спря на кандидатурата, офицерът изпрати един посредник с предложение към бъдещия килър. Хензел от дълго време му беше длъжник, защото знаеше за него такива неща, че носфератусът можеше да отгърми за петстотин години в центъра по реабилитация на вампирите, където ги пояха с мляко. Сушената кръв на новородени момиченца, които върколакът получаваше чрез последния останал канал на Земята (сред VIP-клиентите беше и самият граф Дракула), даваше възможност да се извършат масови арести във вампирския квартал и едва ли биха простили това на Хензел. Освен шантажа работа му свърши и златото. Носфератусът се сдоби с хиляда дублона. Наложи му се да плати с личните си спестявания и за лоялността на служителя от транзитната зала. За разлика от Хензел „транзитникът“ естествено не знаеше нищо и си мислеше, че куриерите прекарват обичайната скъпа контрабандна стока.

Когато получи отговора, офицерът си помисли, че рядко греши, щом става дума за човешката натура. Онзи, когото си бе набелязал, веднага се съгласи да стане Изпълнител. Разбира се, голяма роля изигра и сумата, която му предложи, но беше ясно, че този човек нямаше да пожали сили в работата си. Както всъщност и стана. Гласът в съзнанието му непрекъснато го хвалеше за правилния избор.