Г. Зотов - Еликсир в Ада

— Разбрахме се — обобщи той. — Всичко ми е ясно. Много ви благодаря за обаждането.

— Аз ви благодаря за вашата работа. Имате ли други въпроси?

Убиецът малко се поколеба, но все пак попита това, което отдавна го вълнуваше:

— Само един. В какъв срок, след като изпълня поръчката, ще мога да получа парите си?

— О, веднага — отвърна гласът в слушалката след секунда колебание. — След като приключите с изпълнението на поръчката, ми се обадете веднага. И ще се разберем.

— Прекрасно — каза килърът. — Тогава до скоро.

— Дочуване.

Убиецът прекъсна връзката и погледна замислено към прозореца. Това, че Свръзката най-неочаквано се запъна, докато говореха за хонорара, не му хареса.

6 часа и 42 минути

Калашников се събуди от това, че някой доста силно го разтърсваше за раменете. Той отвори очи и видя пред себе си чорлавата глава на Малинин.

— Къде съм, вашброде? Какво е станало? — попита обезумелият унтерофицер, въртейки трескаво очи, докато се оглеждаше изплашено.

Алексей се протегна спокойно и също огледа наоколо. Обстановката му се стори позната — около тях се виждаха съдрани тапети от вестници, таван с мръсни петна и изсъхнал фикус в ъгъла.

— По всичко личи, че си у нас. Какво те притеснява?

— Не зная — избоботи Малинин и устата му се разкриви. — Дяволска работа… Седях си зад волана в колата, мигнах веднъж с очи и — хоп! — вече лежа на някаква кушетка, а вие се търкаляте в съседното кресло и ръката ви виси… Викам си, втасахме я, загубени сме…

— С тази нервна работа трябва да ходиш на психоаналитик, братле — констатира лениво Калашников. — Явно вчера си ударил главата си доста силно.

— Главата ли?

Малинин докосна черепа си и с изненада напипа малката, но доста неприятна цицина на челото си точно под косата. В това време Алексей стана от креслото и раздвижи изтръпналите си крайници. Чувстваше се отвратително. Много лошо беше човек да спи с дрехите, защото сетне имаше чувството, че изобщо не е спал. Щеше му се да си вземе душ, но трябваше да стопли вода, тъй като тя както винаги беше студена, а това щеше да му отнеме много време.

— Спри за малко. Можеш ли да караш кола? Време е да тръгваме.

Малинин все още не можеше да се окопити и продължаваше да опипва останалите места по тялото си, за да разбере дали и на тях не им се е случило нещо, докато е бил в безсъзнание.

— Ама, какво стана? Вашброде, какво ми се случи? — повтаряше той непрестанно.

Алексей потупа снизходително страдалеца по рамото.

— Не си ли гледал „Диамантената ръка“ на DVD? — изсумтя той. — Паднах, свестих се, гипс. Добре де, шегата настрана. Ще ти кажа, когато стигнем. Иначе пак ще припаднеш, а аз нямам друг шофьор. Приготви се, закъсняваме за китайския квартал.

— Какво ще правим там? — престана да се опипва Малинин.

— Ще закусим при Вонг — подсмихна се Калашников. — Какво, да не би да не си гладен?

След пет минути те летяха по шосето, а гумите на колата едва докосваха асфалта. Заобикаляйки индийските автобуси, унтерофицерът се промъкваше през потока от коли, прелитайки на сантиметри от свистящите със спирачките си таксита, от които се сипеха грозни проклятия по негов адрес. До цицината на челото на Малинин се образува мъченическа бръчка. Колкото и да се стараеше, нещастникът не можеше да си спомни как се е озовал в жилището на Калашников.

Да кажеш, че китайският квартал на Града е огромен, означава да не кажеш нищо. Размерите му май че бяха колкото на земния Китай. Ако някой смахнат човек решеше да го обиколи пеша, нямаше да направи това дори за десет години. Кварталът представляваше огромен мравуняк, в който по цели денонощия щъкаха милиарди хора. И ставаха все повече и повече, а шефът с основание смяташе, че при тази раждаемост на Земята скоро три четвърти от населението в Града щеше да бъде с жълта кожа и с дръпнати очи.

Китайците, както и евреите, не се разстройваха особено, че влизат в Ада, защото по стар земен навик се уреждаха добре навсякъде. Този квартал беше един голям черен пазар, където се продаваше и се купуваше всичко, което поискаш. Потокът китайци от Земята към Града не секваше, а тези усърдни хора още от времената на император Цин Ши-хуанди имаха традиция да отнасят в гроба си онова, което щеше да им бъде полезно и в задгробния живот. Предвидливият император беше взел в гробницата си десет хиляди Каменни войници и това му помогна да развие бизнес със сувенири през следващите двеста години.