Г. Зотов - Еликсир в Ада

Внезапно го порази мисълта какво ли щеше да стане, ако момчето се озовеше в Рая? То беше младо, невинно и романтично. Ами, ако душата му не бе предназначена за Ада? В такъв случай мъжът в черно нямаше да успее да подготви толкова бързо смяната му с нов куриер и тогава… Всъщност едва ли щеше да стане така. Нямаше съмнение, че момчето все пак бе извършило някакви смъртни грехове. И със сигурност му се бе налагало да лъже. Ако се съдеше по информацията на Хензел, за Града това щеше да е достатъчно.

— Татко — каза момчето и той потръпна. — Готов съм. Ето бележката. — Момчето му подаде лист от тетрадка. — Тук пише, че се прощавам с живота заради нещастна любов.

Без да каже нито дума, той стана и го прегърна. Още от самото начало му готвеше тази съдба и изобщо не съжаляваше за това. Какво да се прави — покрай сухото гори и мокрото. Но в последния момент трябваше да му демонстрира любовта и вниманието си.

— Няма да усетиш нищо — прошепна нежно той.

— Зная — изхлипа момчето. — Отче, имам една последна молба. Преди да отида там, мога ли само за минутка да надникна в заключената стая.

Той очакваше този въпрос и изобщо не се изненада.

— Разбира се. — Погали момчето по главата и извади ключа от чекмеджето на бюрото. — От този момент нататък няма да ти откажа нищо. Ела с мен.

Те тръгнаха към вратата и мъжът в черно пъхна ключа в ключалката и го завъртя два пъти. Сетне влезе пръв и се обърна към момчето.

Дори на мъждивата светлина на единствената крушка се виждаше как зениците му се разширяват. Момчето се олюля и неволно се хвана за рамката на вратата, стараейки се да не падне. А след това трескаво преглътна.

Отче, знаех… вярвах, че това е възможно — прошепна то, без да е в състояние да откъсне очи от омагьосващата гледка, която се разкри пред него. — Още от самото начало знаех.

— Разбира се — усмихна се мъжът в черно. — И аз също знаех.

Спринцовката беше на тайно място в мазето. Веднага щом слезеха долу, той щеше да направи инжекция на момчето. А ако то размислеше и започнеше да се съпротивлява, Хензел щеше да му помогне.

20 часа и 48 минути

Задължителното наказателно вечерно предаване „Смъртта не бива да не изглежда сладка“ разтърсваше стаята с пронизващите писъци на вокалиста от немската група „Helioween“. Пускаха тази песен често и тя май се казваше „Падайки отгоре“. Но убиецът по навик не обръщаше внимание на вибриращия под и на подскачащите мебели. Той беше зает с работата си — изучаваше подробно и старателно голямата снимка на Калашников на първата страница на жълтия вестник, който си купи зад ъгъла.

С последните си действия много ловко подхвърли една примамка на копоя. Тя беше съвсем ненатрапчива и той явно бе клъвнал. Убиецът беше обмислил всичко много добре и ако копоят не беше пълен идиот, в крайна сметка щеше да съпостави доказателствата, които му остави, и щеше да стигне до него. Доколкото познаваше навиците на копоя, той щеше да дойде на акцията сам и дори щеше да се въздържи да вземе със себе си онзи малоумник, който стоеше до него на снимката.

Да, схватката с килъра беше опасна и копоят сигурно осъзнаваше това, но той се надяваше да го хване неподготвен. Желанието му да обере лаврите сам беше твърде голямо, както и на всички копои с неговата скапана професия. И мръсникът щеше да разбере прекалено късно, че го очаква изненада. Ако изобщо успееше да разбере.

Убиецът още не си бе купил билет за експреса, който отиваше в хавайския квартал, но на гарата се снабди предварително с две туристически брошури. Те бяха до него и лъщяха съблазнително с гланцираните си снимки. Той нито веднъж не бе ходил на подземните морета, но запознатите разказваха, че те изобщо не са по-лоши от земните, че дори са и по-хубави, защото концентрацията на солта е по-голяма. Естествено, нямаше да успее да се сдобие с тен, защото в Града нямаше слънце, но това не беше страшно, защото можеше да се изкъпе и да отиде в солариума.

Хонорарът му възлизаше на един милион златни дублона и той можеше да пръска пари. Само че как щеше да вземе със себе си такова количество злато наведнъж? Два куфара нямаше да му стигнат. Дали да не помоли Свръзката да скрие част от монетите при себе си? Едва ли щеше да успее. Двамата вече твърдо се бяха разбрали, че след като изпълнението на поръчката приключи, няма да се виждат повече.

Убиецът си спомни как Хензел дойде при него първия път и му предаде деловото предложение на Свръзката. Той познаваше вампира отдавна — двамата контактуваха в цветарския магазин на Дракула, където на склададжията му се налагаше да изпълнява задълженията и на продавач. Той не се изненада от предложението и дори изпита радост. Нима не бе очаквал точно това през последните сто години?