Г. Зотов - Еликсир в Ада

Преди двайсет минути му се обадиха от електронния отдел на Ведомството и му казаха, че най-сетне са успели да установят кой е измъкнал паролата от архива на компютъра. Първо бяха звънили на Калашников, но негово благородие отново беше изключил мобифона си, защото разпитваше Андропов сам в кабинета си. Оказа се, че онзи, който се бе опитал да разбие сейфа, беше доста печено момче й бе използвал най-новата програма Hide IP Platinum, с чиято помощ можеше да зашифрова собствения си електронен адрес и да посочи съвсем други координати.

Хакерите от Ведомството първо бяха започнали да проверяват IP на някакъв далечен компютърен специалист в замръзналия девети кръг. Явно там това беше единственият компютър. И още дълго щяха да се щурат из Хелнет като слепи котета, ако в отдела не бе започнал работа един загинал питерски геймър. Младежът беше ровил в Word of Warcraft цели четирийсет и осем часа, забравяйки дори да яде и да пие. А след две денонощия паднал от стола със сърдечна криза, но преди това не забравил да кликне на save.

Новакът за две минути влезе в програмата, заразявайки я с вирус, и тя започна да се свързва с адресите, които знаеше. Оказа се, че те са два. Единият беше онзи — в деветия кръг, а другият… Другият принадлежеше на един човек, когото Малинин виждаше всеки ден по време на заседанията при шефа. Обзет от съмнения, унтерофицерът се опита да влезе при началството, но вратата на кабинета му беше заключена и нито Калашников, нито събеседникът му реагираха на чукането.

Той не рискува да вземе служебната кола, тъй като на негово благородие можеше да му се наложи да отиде спешно някъде, но се понесе към началника на митницата Успекаев, за да го помоли да се разпореди да го закарат до Ведомството. Успекаев моментално издаде заповед. Лебедев не беше във възторг от перспективата да изпълнява ролята на шофьор, но той също не беше свикнал да оспорва заповедите. Двамата преминаха със строева крачка покрай една шумна тълпа грешници от някакъв разбит еърбъс, чиито куфари претърсваха митничарите, излязоха през охранителния пункт и навън се качиха в микробуса.

Малинин вече бе направил петдесет лицеви опори, когато автомобилът рязко спря, а той не успя да се удържи и се търкулна на пода. Лебедев се обърна към него. Оказа се, че през цялото това време той беше карал с една ръка, а в другата бе държал секундомера си.

— Не е зле — избоботи генералът, — макар че можеше да е и по-добре.

Малинин не можа изрече нито дума, за да реагира на тази наглост. Че отвори уста, отвори я, но проблясващите със златото си генералски пагони на шофьора отново блокираха всички толкова необходими в този момент мръсни псувни.

— Страхотно карате — каза той и кой знае защо свали фуражката си като просяк пред търговец.

— Че как иначе — изсумтя гордо Лебедев, — аз, старче, мога да карам каквото поискаш. Ако щеш — танк, ако щеш — вертолет. Хайде, отивай — добави той покровителствено. — Ще закъснееш.

Малинин слезе от колата, ругаейки се наум, че позволява на някакъв си нещастен митничар да се държи с него по този начин. Мъжът беше всичко на всичко генерал, сиреч бе командвал най-много дивизия, а пък се перчеше, все едно че беше поне президент. Думите, които бяха заседнали в гърлото му, най-сетне се отприщиха, но Лебедев не ги чуваше. Той натисна газта, обля унтерофицера с кална вода от една локва и микробусът се изгуби сред потока коли.

Прехапал устни от злоба, Малинин изтръска черните капки от мундира си и влезе във фоайето на Ведомството. Пъхна електронната си карта в процепа на вратата, шмугна се бързо в асансьора и отиде на нужния етаж. Умникът, който бе разбил Архивната стая, все още не беше на работното си място, но всеки момент щеше да се появи, защото Сергей му се обади предварително и му определи среща за „една много важна работа“.

Когато отиде в гардероба на отдела за разследвания, той много бързо намери нужния шкаф. Служителите седяха в кабинети, но иначе обстановката тук беше спартанска. Местата не стигаха за всички, защото Ведомството непрекъснато се разширяваше и служителите му ставаха все повече и повече. За разлика от чекмеджетата в Архивния отдел, тук шкафчетата бяха паянтови и бяха заключени с най-обикновени катинари.

Малинин стисна здраво лома, който бе взел от колата, и удари с всичка сила катинара. Той се изкриви, а след втория удар изхвърча от халката. Малинин отвори вратата.

В дъното на алуминиевата му вътрешност имаше само един предмет — дипломатическо куфарче от кафява кожа. Унтерофицерът го взе и едва не го изпусна, тъй като се оказа дяволски тежко. Следващият му удар беше върху никелираната ключалка с код на дипломатическото куфарче. Разнесе се силен звън и от куфарчето върху ботушите на Малинин се посипа сияен дъжд от стотици златни монети.