Г. Зотов - Еликсир в Ада

— А този вариант за развой на събитията не ти ли харесва? — учуди се Гласът. — Според мен ти винаги си изграждал дейността си на Земята на принципа „колкото по-лошо, толкова по-добре“.

— Моля те, не ме бъркай с Джордж Буш. Както и да е. Това ли е всичко, което искаше да разбереш? Хайде да приключваме разговора. Днес имам още много работа. Сега ще изляза от мазето и ще се кача на покрива. Вертолетът вече ме чака, защото трябва спешно да отида на митницата.

— Нямам нищо против — съгласи се Гласът. — Надявам се, че никакви възпитаници на техникуми не са подслушали поне този наш разговор. Защото трябва да си починем един от друг поне сто години.

— По-добре двеста. Затова няма да ти кажа „довиждане“.

— И аз няма да ти кажа. Не желая да се виждам с теб.

И двамата прекъснаха връзката почти в един и същ момент.

В един далечен район, застроен с блокове от по петстотин етажа, питомникът на техникум, облечен с вмирисан на цигари пуловер и с дълги мазни коси, трескаво набираше телефонния номер на приятеля си от входа, бъркайки бутоните. Някъде на петия път успя да го набере.

— Андрюха! — разкрещя се питомникът на техникума веднага щом чу изтракването. — Вкъщи ли си? Зарежи всичко и ела веднага при мен! Направо ще откачиш, като разбереш какво успях да запиша току-що!

11 часа и 39 минути

Дрехата приличаше на екзотична птица, докато той тичаше из цялото жилище, размахвайки ръкави и крачоли. Убиецът слагаше по нещо в куфара и моментално грабваше бележника, за да го запише. Нямаше да е странно, ако забрави нещо важно, тъй като още от дете беше страшно разсеян, когато събираше багажа си.

Докато копоят Калашников се сетеше да клъвне на поредната сламка, която му бе подхвърлил, той трябваше да е напълно готов за тръгване. Нямаше съмнение, че с хонорара, който Свръзката му плати за изпълнението на поръчката, килърът можеше да си купи от черния пазар в хавайския район всичко необходимо. Но през първите месеци не биваше да привлича вниманието към себе си, защото един пришелец, който пръска злато наляво и надясно, щеше да предизвика подозрения. Около година щеше да живее скромно, но за сметка на това сетне… Сетне щеше да се развихри.

Така, какво още липсваше в куфара? Светлият костюм и платнената му широкопола шапка. В Града и без това беше задушно, а в хавайския квартал беше направо кошмарна жега. Въздухът можеше да се реже като масло. Но всяко зло за добро. Не можеше да хване тен, но за сметка на това нямаше опасност да изгори, защото усещането, че кожата ти е опъната като барабан, а след това започва да се бели на парцали, беше ужасно. Най-сетне щеше да може да си почине и да поживее само за себе си, а не за някого другиго. Напоследък в Града се появяваха все повече чиновници с неговата професия, обвинени, че са умъртвили десетки хора, и това стана нещо нормално. Какво да се прави, когато ритъмът на живот беше такъв, че на човек му изневеряваха не само нервите, но дори направо превърташе.

Дракула се оказа костелив орех. А на пръв поглед уж окончателно бе изгубил човешки облик и се търкаляше до кофата за боклук. За щастие килърът не се доближи много до Влад. И постъпи правилно.

Вампирът се метна към него с такава бързина, че той едва успя да напръска озъбеното му лице с еликсира. Една-две капки паднаха върху кожата на Дракула, а останалото вече беше въпрос на техника… Всичко, което убиецът бе видял многократно през последната седмица — съскането, което приличаше на звук от загасена във вода цигара, хъркането, искрите и шумоленето на падащата пепел.

Постоя около минута пред тлеещите останки, за да се наслади на сътвореното, и напусна местопроизшествието с познатия велосипед, като направи две допълнителни обиколки по размекнатия асфалт специално за любознателния копой. Идеята, че шести номер трябва да бъде Дракула, беше на Хензел, тъй като той не обичаше вече бившия си бос. Вампирът сподели предложението си със Свръзката и Поръчителят скоро одобри кандидатурата.

Можеше да изглежда смешно, но след серията убийства Влад дори не заподозря, че самият той би могъл да се превърне в кандидатура, макар че личният помощник на Изпълнителя работеше в неговия магазин. Пребиваването в Ада наистина отпускаше хората, защото на Земята те живееха много по-предпазливо. Но тук те си мислеха, че след като са умрели, вече нищо не ги застрашава.

Той хвърли в куфара любимата си хавлиена кърпа, избродирана с червени розички. Върна се при нощното шкафче, върху което в чинийка бе оставил пластмасовата карта — електронния паспорт на името на Рамиро Гонзалес, който бе купил в китайския квартал. В него вече бяха нанесени отпечатъците от пръстите му, сканираните му ириси, анализът на неговото ДНК и коригираната компютърна снимка. Всичко беше като по ноти и нямаше да се натъкне на никакви проблеми, когато си купуваше билет.