Г. Зотов - Епидемия в рая

Шефа затвори очи. Чертите на лицето му започнаха първо неуловимо, а след това определено да се променят, преплитайки мускули и разменяйки си парченца кожа, която се свличате от очите към брадичката. Лицето се движеше като огромен мравуняк, засукваше се много сложно като парче прясно тесто в ръцете на опитна домакиня и след известно време цялото заприлича на пихтия.

понеделник, 02 часа и 46 минути

„Как ли не съм пукнал досега от безсъние, не знам… Сигур’ щото и без туй съм си веке мъртъв. Подремнах един час, пък може и по-малко да е било, докат’ негово благородие се залисваше с разследването си. И сегичка пак ми се ще да си легна, ама таквиз силни чувства напират в мене, че няма да заспя, понеже все пак разкрих поредното престъпление. Всички лаври по традиция пак ще ги обере господин Калашников… Ама аз не се сърдя, щото ний сме скромни хорица. Негово благородие пак се пъчи както си знай и се прави, че се е сетил за всичко без мене. Ей го на, и сега викна Сурен и му шушука нещо строго в ъгъла, а пък той горкичкият целият трепери. Сигур’ щабскапитанът не мож’ да се кротне и все съ мъчи да разбере кой пък е тоя RL2. Веке ни махнаха охраната, щото главната терористка я сгепсаха, тъй че няма от кво да съ плашим. Преди туй негово благородие задаваше шепнешком въпроси и на Вартоломей в същия ъгъл. А пък той му отвръщаше нещо, ама не много раумно, щото май е доста разстроен, че близката му приятелка от Содон излезе килър. Почеса си малко езика с господин Калашников и отиде в базата. Не прилича на себе си труп да беше, по-хубав щеше да е. А на що ли се разстройва, що ли си трое живота? Понеже туй, че са женоря — ако щете ми вярвайте, ако щете — недейте — а на аз от първия миг го заподозрях, направа отвътре ни дойде. Понеже жената си е кат нилски крокадил, пръст да не й тургаш в устата. Ей на, в наше село в една къща най-накрая живееше една такава никаква Устиня. Туй не беше жена, алт същински локатор, направа да я вземат в Министерството на отбраната. Като й идеш на гости, само ти фърли едно око, ама тъй, че чак да те втресе, и казва с точност до един грам колко шльокавица си изпил днес. И няма начин да я преметнеш, щото все едно вътре в тебе гледа. Имаше и една Евсеевна — ауууу, змия проклета. На четирийсет годин, кривогледа, понеже като била малка, един клон и избол окото в гората, направо да си плюеш в пазвата, кат’ я видиш. Ама к’во измислила, мръсницата — само кат’ погледне мъжете с едното си око, и те почват да пълзят на колене към нея също кат’ народа на Мойсей към златния телец. Наш’те женоря от селото се насъбраха накуп и тръгнаха да я налагат с криваци за тая работа, ама след туй на две кравите им издъхнаха по съмнало и те решиха да не закачат Евсеевна, щото тя си има работа с нечистите сили. Въпреки че кой знае. Чак по-късно в Града питах Шефа, който си е нечиста сила, за Евсеевна, ама той хич даже и не беше чувал за нея. У много женоря има дяволска сила от само себе си, а не щото я пращат по енергийни канали от Ада. Та в началото всички се смаяха къде да я дяват тая злостна снайперистка. Понеже в Небесната канцелария нивгиш не е имало затвори, нямаше къде да турят арестуваната, та затуй й взеха меча и я запряха във физкултурния салон в тренировъчната база. Кат’ си дойде Гласа, лично шъ решава к’во да прави с нея нататък. Вартоломей и момчетата отидоха да я вардят, та затуй ний си седим тук сам-самички и трепем времето със Сурен. А съвсем скоро господин Калашников требе да иде на среща с жена си, коят’ не е виждал деветдесет годин. Странни напъни ги мъчат тез’ господа. Преди войната и аз имах разни моми и женоря (наканих се да се женя, ама не сколасах), ама не ща да въртя цуни-гуни с никоя от тях в задгробния свят. И най-вече с оназ, дето по време на кадрила ми одра суратя. Голяма работа, като съм я щипнал на едно място, да не си е отглеждала таквиз цици, че да вкарва в грях казак като мене. Правичката ще си го река, много ми се щеше да видя Гласа на живо, ама по протокол той не може да приказва с градските обитатели. Затуй господин Калашников ще се срещне със съпругата си, двамата ще си поседят благовъзпитано (пу да му се не знае, сал едни куртоазии, дори не можеш да си поговориш като хората), а заранта най-любезно ще ни изпроводят до фирмения райски влак и ще препуснем обратно в транзитната зала. Ей на, пиша си аз всичко туй, ама една мисъл вече цял ден ме гложди отвътре и ме гложди — все пак кой наистина е тоз RL2? Как да го разшифроваме туй нящо? Освен «Къб лайнян», нищо друго не ми иде наум, па ко ще да пукна. И защо е таз цифра «две» накрая? Нищичко не вдявам.“