Г. Зотов - Епидемия в рая

Вениамин се събуди рано сутринта, седнал на леглото с хитона си и стиснал в ръце списъка със слоганите. Виж ти, вчера седна да помисли малко и веднага заспа. Главата го болеше чудовищно, тежеше му толкова много, че не можеше да я вдигне, болезнени тръпки побиваха цялото му тяло, а лявото му крило направо беше на път да се откъсне. Нищо, сега щеше да си направи една голяма чаша кафе, щеше да го свари по турски, върху нажежения пясък, както беше прието да го правят. Без да сваля влажния си хитон, Вениамин тръгна към кухнята, а всяка негова стъпка отекваше със силна болка в главата му. Добре, че утре беше почивен ден.

Той отвори вратата на кухнята и не повярва на очите си. До мраморната маса стоеше и си играеше с кухненския нож едно дългокрако момиче в оскъден прозрачен черен халат. Лицето му беше скрито зад плътна червена маска с разрези за очите и носа, а покрай врата му се спускаха светли коси. Гледайки право в него, тя изплези предизвикателно език, който беше доста дълъг и игрив също като на солиста на рокгрупата „Кис“. Без да разбира каквото и да било, Вениамин спря на прага и дори разтърка очи, за да се увери, че наистина е буден и не продължава да дреме в леглото си.

— Коя сте вие? — попита той, олюлявайки се. — Какво правите тук?

Вместо да му отговори, момичето захвърли ножа на масата и той иззвънтя. Сетне се обърна и се приближи до него, докосвайки безшумно пода с пръстите на краката си с идеален педикюр. Той усети студените й длани на раменете си. Неизвестно защо не изпитваше никакво желание да се съпротивлява. Червената маска се приближи до лицето му, а ледените зеници в процепите го гледаха злобно и жестоко. Внезапно зениците изчезнаха, а маската се разкъса с рев, превръщайки се във вълча паст с остри криви зъби, от която се разнасяше нечовешка смрад. Стъпалата му сякаш бяха залепнали за плочките на пода и той не можеше дори да помръдне. Вениамин изкрещя, усещайки как зъбите се впиват дълбоко в лицето му и трошат костите на черепа му…

събота, 7 часа и 15 минути

Петрович отвори лениво очи и за пореден път примижа от неестествено ярката бяла светлина на дългите лампи, които приличаха на кренвирши и не угасваха нито денем, нито нощем. Скоро щеше да стане една седмица, откакто е тук. Ако преди му бяха казали, че има задгробен живот, щеше поне от приличие да си сложи една иконка в ъгъла, но сега със сигурност щяха да го запратят да излежава присъдата си в Ада. И нямаше защо да спори по този въпрос, тъй като си го заслужаваше. Куршумът си стоеше в главата му и му пречеше да се почеше по челото. Би трябвало да го извадят по-късно, когато Главният съд решеше какво наказание му се полага. Петрович нямаше почти никакви съмнения за това, че щеше да отиде в Ада, тъй като край елегантната стойка с привлекателно светещи букви „Небесна канцелария“ вече дни наред скучаеше самотно един контрольор с фирмена небесносиня ливрея. През цялата седмица до тази дизайнерска стойка не се бе приближил НИТО ЕДИН човек. И затова съответните изводи се налагаха от само себе си.

— Ей, пич, искаш ли водка? — Конкретният въпрос, зададен с московски акцент, изтръгна Петрович от сомнамбулното му състояние.

— Че да не би да съм кьопав? — отвърна оживено дядото и скокна от леглото.

— Сядай, ще ми погостуваш. Мезе няма, ама ще я караме на голо.

Сивият бетонен коридор не вдъхваше никакъв оптимизъм. Беше толкова дълъг, че края му можеше да види само човек с уникално зрение, а влажните му стени излъчваха миризма на карболов разтвор и на сажди. Светлината на лампите с вид на кренвирши така заслепяваха очите, че се налагаше непрекъснато да държат главите си наведени. Наоколо унило се нижеха редици от цинкови легла и това придаваше на тясното пространство вид на морга, защото те бяха без чаршафи, с еднакви войнишки одеяла и дунапренени възглавници. В помещението имаше страшно много хора и всяка следваща секунда те ставаха все повече и повече. В лилавите проблясъци в коридора се появяваха нови и нови персонажи — старци, деца, жени. Облечени с гащеризони, фланелки, кожуси или напълно голи. Букетът аромати от новопристигналите не предизвикваше никакво удоволствие, тъй като миризмите варираха от гнилоч до печено месо. И не ги притъпяваха дори ароматизаторите с пулверизатори, които висяха по тавана.

Мъжът, който му предложи да пийнат, седна тежко на леглото до него. Беше породист, със скъп сив костюм и обувки от крокодилска кожа „Гучи“. Кожата на лицето му напълно съответстваше на цвета на костюма му, а освен това явно бе престанал да се бръсне преди около месец. „Сигурно е някакъв бизнесмен — помисли си предпазливо Петрович. — Или е депутат.“ Мъжът се озърна, извади с трепереща ръка една начената бутилка пшенична водка от джоба на сакото си и я подаде на стареца. Той също се огледа крадешком, надигна шишето и изпи една трета от съдържанието му. Сетне се обърна към новия си приятел, преизпълнен с благодарност.