Г. Зотов - Епидемия в рая

— Е, добре, поговорихме си за мен — каза банкерът.

— А сега, кажи, дядо, ти как се озова тук. Гледам, че и ти имаш дупка на главата.

Докато Петрович разказваше, лицето на Баранов се променяше. На два пъти той се усмихна недоверчиво, поклащайки глава, а след това се навъси.

— Значи казваш, че не си изрекъл нито една лоша дума, така ли? Просто дойдоха и те гръмнаха? Дядо, какви ги плещиш? Да не си роднина на Чубайс или може би криеш брилянти под пода?

— Няма такова нещо — каза горестно Петрович. — Ако имах брилянти, защо щях да търча при Фрося и да си гася махмурлука с нейния денатуриран спирт?

След като обясни накратко за какво тайните гости предложиха на Петрович хиляда долара, бузите на Баранов хлътнаха, а носът му кой знае защо се заостри.

— Най-вероятно това са били някакви психари — констатира той. — Нормален човек със сигурност не би убил за такова нещо… Да не би просто да са умирали от глад?

— Гладът няма нищо общо — измънка нерешително Петрович. — В селото ни, разбираш ли, се случи една работа… Дойде началство от Москва…

След като чу втората част от разказа, банкерът пребледня и грабна бутилката. След това я свали неохотно и за минута се замисли.

— Тая работа смърди на лошо, деденце — рече Баранов. — Как не си разбрал, че тук има нещо мръсно? Или доларите са ти замъглили очите?

Петрович измуча дълбокомислено.

— Ясно — въздъхна банкерът. — Това е проблем на съвременното руско население. Когато му показват кинти, другите му органи за осезание престават да функционират. И на първо място — мозъкът.

— Искам да те видя как ще живееш с моята пенсия, умнико! — озъби му се Петрович. — Особено когато цяла седмица пасеш трева. Няма как да разбереш това в твоите куршевели.

— Всички сме от Съветския съюз, деденце — отбеляза помирително Баранов. — Въпреки че в момента съм с костюм за пет хиляди долара, навремето аз също съм висял на опашка за тоалетна хартия и съм купувал паста за зъби с купони. Тъй че стига сме говорили за тъжни неща. Не зная кои са били твоите килъри, но мисля, че трябва да съобщиш това на местния персонал. Знае ли човек — може би те са длъжни да предотвратяват такива неща. Поне запомни ли убийците?

„Запомних ги за цял живот“ — понечи да каже Петрович, но се сети, че животът му всъщност вече беше свършил. Затова само горестно кимна.

— Много ми е интересно кой все пак е бил? — замисли се Баранов. — А най-странното е, че килърите са жени, както твърдиш ти. Това вече е пълна измишльотина, прилича на банален криминален сюжет. Но няма нищо странно, защото в сегашните кримки започнаха да набутват доста често жени убийци, понеже читателят вече се е преситил, а трябва непрекъснато да изненадваш с нещо тоя подлец. С тия номера скоро ще направят килъри и двегодишните деца както при Стивън Кинг в „Гробище за домашни любимци“. Искаш ли още водка, дядо?

Петрович не възрази.

събота, 9 часа и 38 минути

По пътя Калашников мълча, свел глава, и се вслушваше в бързия тропот на конските копита. Генерал-ангел Вартоломей се въсеше, съзерцавайки безцелно златните плочи, с които щедро покриваха булевардите в селенията на Небесната канцелария. Принц Дмитрий си играеше с бутоните на новия си мобилен телефон, опитвайки се да победи в унищожаването на извънземни чинии. Малинин местеше тревожно поглед от един към друг. Покрай тях се мярна пъстър пътеуказател, изработен във вид на натруфени кулички в средновековен стил, както и пристанище с приказни корабчета, които плаваха до островите — до „Дисниленд“, и също бяха направени във формата на романтични бригантини и каравели. По булевардите беше съвсем безлюдно. През цялото време срещнаха само три колесници и всичко това изобщо не можеше да се сравни със задръстванията в Града. След като минаха покрай луксозната сграда на търговския център, където всички стоки се подаряваха, стана ясно, че някой трябва да заговори пръв.

— Общо взето, дори се радвам, че се получи така — прекъсна мълчанието Алексей.

— Радваш ли се? — усъмни се принц Дмитрий. — Ама че радост! Изчезна още един ангел. След ден-два Гавраил вече ще има нужда от психотерапевт.

— Радвам се донякъде — обясни Калашников. — Чу ли записа? Това е по-добре от нищо. Още повече че вече нямаме почти никакво време. Утре Гласа ще се върне от отпуск и ще размаже всички ни като валяк асфалт. На мен ми е все тая, защото просто ще ме депортират обратно в Ада. Но вие ще трябва да продължите да живеете тук.