Г. Зотов - Епидемия в рая

Без да променя изражението си, Клюшенков свали картите си пред съперника — имаше четири туза. Лобовлев въздъхна, сграбчи колодата и започна да я разбърква отново. Картите бяха стари, протрити и потъмнели по краищата. Петрович погледна бутилката и установи, че е празна.

— Де да имаше още малко — каза замечтано.

— Няма проблеми — съгласи се банкерът. — Почакай минутка, ей сега ще донеса.

Той скочи от цинковото легло и изчезна в тълпата. Водката притъпи чувствителността на Петрович и куршумът в главата, както и сърцето му вече не го притесняваха чак толкова. Ама че мръсници, убиха го за няма нищо… ТОВА не чини пукната пара. Майната им на ония хиляда долара, ако го бяха заплашили, сам щеше да им даде онова, което искаха. И за какво им е ТО? Да, трябваше поне от време на време да гледа телевизия.

Вниманието му привлече шум край близката стойка. Там стоеше някакъв достолепен старец с военен мундир и вдигаше скандал, крещейки с цяло гърло.

— Не разбирам колко време още ще вися тук? — беснееше военният. — Ще подам жалба срещу всички ви! Обърнете ми най-сетне внимание, госпожице!

— Господин Деникин, вие сте много, а аз съм сама — отвърна лениво момичето със сива болнична униформа, без да вдига очи от пъстрото лъскаво списание. — Вече двеста пъти ви обясниха, че тъй като са ви изровили в Париж, а сетне са ви погребали отново в Москва, вие автоматично сте се озовали отново в Чистилището. Това е техническа процедура. Главният съд ще реши какво да ви прави, чакайте.

— Изобщо не съм молил никого да ме изравя — стовари гърди върху Стойката генерал Деникин. — Как може да се постъпва така с един човек? Да не би в Париж да ми беше лошо? Лежах си, целият окичен с цветя, а наоколо имаше само прилични хора…

— Отдръпнете се от Стойката — развика се ядосано девойката и захвърли списанието. — Пречите ми да работя! Вече ви обясних, че щом решат, веднага ще ви съобщят!

Деникин се смръщи и се отдръпна встрани. От тълпата към него си проправи път друг генерал, който беше по-млад, на около трийсет и пет години, но вече с патерици.

— Е, какво става, Антон Иванич? — попита с надежда младият генерал.

— Нищо не става, господин Капел — махна с ръка Деникин. — Такава бюрокрация цари тук, че никой не може да се справи с нея. Дайте ми една цигара, любезни господине.

Двамата запалиха цигари.

— Тъжна работа — сподели откровенията си Капел, — толкова работа ме чака. Тъкмо организирах първични организации на комунистическата партия при негрите, тъкмо ушихме знамена и започнахме да разучаваме „Интернационала“ и — хоп! — пристигнах тук. И сега седя като на тръни — какво ли правят там без мен? Излиза, че работата ми в течение на цяла година е отишла на вятъра.

— Значи Главният съд ви е наредил да пропагандирате социализма сред африканските народи, така ли? — каза с неприязън Деникин. — Съчувствам ви, татенце. Явно са ви наказали заради това, че замразявахте живи червеноармейци.

— Времената бяха такива — всмукна от цигарата си Капел. — Те — нас, а ние — тях. Освен това аз може би не съм го правил нарочно. Нали знаете, че в Сибир по принцип е студено. Оставях червените в някоя плевня за едно денонощие, а когато се върнех, те вече звънтяха, направо да ги окачиш на елхата. Но вие познавате местните чиновници — няма как да им докажеш, че не си имал лоши намерения.

— По този въпрос сте абсолютно сте прав — съгласи се Деникин. — Аз също им обяснявах, че се бих за Гласа, за царя и за отечеството. А пък те ми викат: „Гласа няма нужда от твоята помощ, защото той е всемогъщ и няма защо да стоварваш греховете си върху него.“ И след това ми определиха местожителство… знаете къде.

— Няма страшно, Антон Иванич — отбеляза философски Капел. — Макар да не споря, че пребиваването в квартала на хипитата с тяхното вечно make love, not war може да докара един военен до истерия за три минути. Но там изпращат много хора от армията. Сигурно сте срещали да речем началника на пруския Генерален щаб Молтке или Александър Македонски? Маат със съдрани дънки, дрънчат на китара и мяткат мърлявите си хаър. Посвикнаха вече…

— А пък аз изобщо не мога да свикна — въздъхна Деникин.

— Въпрос на време — успокои го Капел. — Още сте млад…

Петрович не можа да чуе продължението на разговора, защото Баранов се върна с цели две бутилки водка в джобовете и с обяснението: „да не ходя втори път“.

Тази логика напълно устрои Петрович. Той отвори бутилката си и отново отпи от изгарящата течност. Очите му направо щяха да изхвръкнат от орбитите. Ох, че хубаво се лъзгаше. Голяма работа, че беше топла, по-важното бе, че я имаше.