Г. Зотов - Епидемия в рая

Ключът се превъртя в ключалката и вратата най-сетне се отвори. Стиснал в разтрепераните си от нетърпение ръце букет от четен брой рози, Калашников тутакси се прости със злобата и беса си и влезе плахо в голямата стая, боядисана в унил бледосин цвят, с който вече бе свикнал. Подът и таванът бяха в същия цвят. Прозорци нямаше. Стаята беше съвсем гола, а разделителната линия и двете забити за пода табуретки от двете й страни придаваха мизерен вид на обстановката. Възрастният ангел отново избоботи, че трябва строго да спазват правилата, и затръшна силно вратата. Калашников вдигна очи от разделителната линия и замря.

НА ДРУГИЯ СТОЛ, ВПЕРИЛА ПОГЛЕД В НЕГО, СЕДЕШЕ АЛЕВТИНА.

Сърцето му се вледени. Тя изглеждаше точно както през онзи ден, когато в последната сутрин от живота й на Земята той тръгна на работа. Тъжна, с разпусната коса, бледа от нощното недоспиване (все пак беше бременна втори месец) и изумително красива. Тъй като не виждаше стола, той седна до него на пода, без да сваля очи от лицето на Алевтина.

И двамата мълчаха, от тази тишина ги обземаше страх.

— Любов моя — каза Алексей и осъзна, че не изрича нищо, тъй като гласът му бе изчезнал.

— Любов моя — повтори Алевтина. — Льоша, нежност моя единствена.

Калашников усещаше, че в гърлото му се надига буца, а очите му се пълнят със сълзи. Алевтина се разплака. Изражението на лицето й изобщо не се променяше, но от очите й като поточета се стичаха едри прозрачни капки. Внезапно една тревожна бръчка проряза челото й.

— Льоша, ама аз вече съм чувала някъде това — каза тя. — Прочетох го в един трилър. Да не би нарочно да си зубрил цяла нощ тая тъпия, че да ми направиш впечатление?

— Ами ти? — измъкна се Калашников. — И твоята фраза е от същата книга.

— Да — смути се Алевтина. — Знаеш ли, десетки години си представях тази наша среща с всички подробности, казвах ти хиляди думи, сигурно вече съм научила всяка от тях и се е забила като трън в сърцето ми. Но когато те видях, забравих всичко. Чуваш ли музиката. Това е Рахманинов… Нашата песен, Льоша.

Калашников се заслуша и наистина долови, че в ушите му звучи тиха прекрасна музика, изпълнявана най-вероятно на великолепна антикварна цигулка.

Той рязко се обърна.

— Какво търсиш тука, говедо? — попита топло Калашников цигуларя, който стоеше зад гърба му. — Махай се оттук, иди да свириш на друго място, чуваш ли?

— Да, но Вартоломей ми нареди… да е по-романтично…

— МАРШ НАВЪН! — изкрещя той.

Когато пребледнелият от уплаха цигулар изхвърча през вратата като попарен, той отново погледна Алевтина в очите. Оправяйки косата си, тя се усмихваше през сълзи, а устните й се извиваха от едва сдържан смях.

— А ти си си все същият, Льоша… Добър си с хората… Залови ли ГИ?

— Кого? — не разбра Калашников. — А, онези ли… Да, разбира се. Кога се е случвало да не съм залавял когото трябва? Естествено, че ги спипах като зайчета.

— И аз това гледам — цялото ти лице е в синини, както винаги, когато се прибираш от работа вкъщи. Оная глупачка ме накара да ти напиша писмо — засмя се тихичко Алевтина. — Много е смешна… Мислеше си, че ще зарежеш разследването заради мен… Само че аз те познавам… Затова най-спокойно го написах.

— Разбрах го — кимна с усмивка Калашников. — Аля, майната им на всички тия. Не искам да говоря за това. Да пукнат дано и пет пари не давам, че тук тази фраза няма никакъв смисъл, чуваш ли? Не мога да повярвам на очите си, че те виждам.

— И аз също — кимна покорно Алевтина. — Да не би да сънуваме?

— Възможно е — потвърди с готовност той. — А в действителност сме се напушили, седим и ядем пасти с марихуана в Амстердам.

Внезапната догадка го прониза болезнено. И той я погледна тревожно в лицето.

— А къде… къде е детето ни? Нали ти беше… Нали в онзи момент ти беше… Ти…

— Да — прошепна Алевтина. — Душите на неродените деца тук стават ангели, не знаеш ли това? В момента той е на Земята в служебна командировка. Много искаше да дойде, за да се види с теб, но не успя.

— ТОЙ ли? — уточни Калашников и се почувства толкова щастлив, колкото се бе чувствал само веднъж в живота си като малък, когато го забравиха в една сладкарница. — Виж го ти него, прилича на баща си. Работата е на първо място.

Без да се наговарят, те станаха едновременно, приближиха се бавно един към друг и спряха точно до разделителната линия. Щастието им бе разделено на две равни половини от лента с жълт полицейски надпис do not cross. Зад вратата нещо тревожно тракаше и шумолеше. Но и двамата знаеха, че каквото и наказание да ги очаква впоследствие, линията вече не съществуваше. Тя изчезна в мига, когато Алевтина докосна с ръка лицето му като порив на вятъра.