Г. Зотов - Епидемия в рая

— Окей — въздъхна Калашников.

Той отиде до телефона и натисна бутона. Малинин и Вартоломей го изпратиха със завистливи погледи. Кабинетът се озари от ярка светлина, в която трупът на Гавраил изчезна.

понеделник, 8 часа и 45 минути

Слънцето печеше безмилостно още от зори, но това не създаваше проблеми на Гласа и излегнат на сваления шезлонг, той се наслаждаваше на последния ден от отпуската си. След вчерашните загадъчни инциденти, когато хората в морето се давеха без никаква причина, днес те се бояха да влязат във водата, затова не се налагаше да спасява никого. Гласа намести плажния чадър, та слънцето да не блести в очите му, и си помисли, че в края на отпуската си най-спокойно може да си позволи чаша истинско червено вино. В това нямаше нищо страшно, още повече че го беше пил в компанията на учениците си. Пък и никой не го виждаше, а това беше най-важното, защото ако си се нагърбил да създаваш определен стандарт за поведение, уви, ти си длъжен също да отговаряш на него.

Сервитьорката постави пред него чаша, увита грижливо в салфетка. Той благодари, хвана нежно хладния кристал в ръка и го обърна така, че слънцето да проблесне като мъждива звездичка през рубинената маса на виното. Вдъхна от тръпчивата миризма и вдигна чашата към устните си. Виж ти, точно както тогава… пред очите му се появи картина — тъмната пещера край Маслиновата планина, ученикът му Филип, който старателно наливаше гъстото като петмез тъмночервено вино от една сирийска глинена кана, Юда, чийто поглед бе устремен към снежнобелите ръце на вечно засмяната Мария Магдалена и я събличаше… Интересно, защо ли след това хората започнаха да смятат червеното вино за НЕГОВА кръв? Като се замислеше, това беше вампирска логика. Че ако в жилите му течеше същото това сладникаво тъмночервено вино, той нямаше да доживее до пълнолетие и в това нямаше никакво съмнение, тъй като по празниците съседите със сигурност щяха да му изсмучат жилите.

— Виж го ти! В кантората му, разбираш ли, стават такива неща, а той се търкаля тук на плажа, че на това отгоре тайно си пийва червено винце! — чу той най-неочаквано думите, изречени тихо по негов адрес на прекрасен арамейски.

Гласа се вторачи стъписано в появилата се неизвестно откъде странна личност до неговия шезлонг. Тя беше облечена със зелени бермуди, избродирана с палми хавайска риза, с рижави буйни коси и лунички по цялото лице, което освен със стилна брадичка бе украсено и е широк месест нос. Беше готов да се закълне, че само преди секунда този тип не беше тук. Докато той бавно се съвземаше, подсвирквайки си, Шефа постла върху шезлонга една раирана кърпа, повдигна горната му част на нужното за главата си ниво и спря сервитьорката е оскъден бански, която минаваше покрай него.

— Чеденце — английският му звучеше идеално като на възпитаник на Оксфорд, — донеси ми бързичко един черен ром без лед, само накъсай вътре две листенца мента. Ако свършиш това за една минута, ще ме получиш лично по време на чая.

— Става — отвърна сервитьорката и стрелна Шефа е толкова откровен поглед, че Гласа сконфузено се обърна и погледна към beach-бара.

Шефа с удоволствие се отпусна върху кърпата. Вече бе успял да съблече ризата и бермудите си и в момента отпуснатото му тяло с коремче красяха само широки долни гащи на точки, провиснали до коленете. Преди да тръгне след кратък размисъл, Шефа реши, че ако ще се бори с парвенющината по време на отпуската си, ще го направи.

— Ти май не ми се радваш — отбеляза и запали цигара.

Гласа вече бе успял да се окопити от изненадващото съседство.

— Да ти се радвам ли? Никой не те е канил тук — отбеляза студено той, като натърти на думите „не те е канил“. — Последната ни среща в Гетсиманската градина не завърши много добре. Плажът е голям. Потърси си шезлонг на друго място. Аз дори не би трябвало да разговарям с теб, а само да ти заповядвам.

— Виж ти колко си несправедлив — отбеляза Шефа и отметна един рижав кичур от лицето си. — Пристигнах тук, за да ти разкажа за проблемите в Небесната канцелария, а ти как ме посрещаш? Нищо де, след като ти съобщя последните новини, със сигурност ще паднеш от шезлонга. А на този етап в знак на любезност би могъл да платиш питието ми. Не искаш ли? Да, разбира се, тъй си и знаех.

Гласа не помръдна от мястото си, когато Шефа се наведе до ухото му. И докато слушаше, също остана спокоен.

Русият мъж в луксозната стая с прозорци, които гледаха към плажа, изпсува през зъби и свали бинокъла. Само за тази нощ плати на рецепцията сто долара повече и специално нае още една стая, за да има възможност да наблюдава Гласа на плажа, без да напуска стаята, но на ти сега. Неизвестно откъде, сякаш от въздуха, се появи някакъв малоумен турист, седна до Гласа, скривайки видимостта към него, и му заговори нещо. Това само по себе си беше изумително, а за всяко отклонение трябваше да докладва на Гавраил. Откъде изобщо се взе тоя човек? Вярно, Гавраил току-що най-сетне му отговори с есемес, че скоро ще му изпрати свой човек, който да го смени. Срещата им беше след половин час във фоайето на хотела. Може би това беше той? При всички случаи трябваше да слезе долу, тъй като все още имаше време да провери. Близо до тях се виждаше още един шезлонг, който май беше свободен. Значи трябваше да вземе кърпата си и…