Г. Зотов - Епидемия в рая

Калашников скочи върху Гавраил отзад, сграбчвайки го за крилото с такава сила, че се чу пукане, а архангелът изкрещя от болка. За миг остави Вартоломей на мира и заби пръст под реброто на Алексей. От този безобиден жест на Калашников му притъмня пред очите. „Проклета телекинеза!“, успя да си помисли, отново прелетя през цялата стая и се стовари в ъгъла, където лежеше преди малко. Дрехите по него тлееха, а натъртеното му при падането тяло се раздираше от нечовешка болка.

Вартоломей се възползва от разсеяността на Гавраил и го ритна в гърдите, а архангелът размаха нелепо криле и се претърколи назад. Ангелът се преобърна от гръб по корем като щука на тиган и се опита да грабне меча. Гавраил сграбчи Вартоломей за крака и го дръпна с всичка сила, а ръката на ангела издра пода, чупейки ноктите си, и само два сантиметра не му позволиха да стигне до дръжката. Побеснял, Вартоломей замахна и удари бившия си началник с глава в лицето, а в отговор той се вкопчи в гърлото му и двамата се затъркаляха по пода, притискайки се взаимно с криле.

Калашников положи огромни усилия, за да се изправи, но веднага залитна настрани, тъй като му се виеше свят. Залитайки, той хукна към меча, който се търкаляше до биещите си. Наблизо, пръскайки искри, изчезна полупрозрачното тяло на убития от Гавраил ангел. Отрязаната му глава се търкаляше до него. Още секунда и… Гавраил стовари тежестта си върху Вартоломей, притискайки с лявата си ръка налетите му с кръв очи и шарейки отчаяно с дясната около себе си. Около тях кръжеше облак от пера, отскубнати от крилете по време на боя. Лицето му внезапно се разкриви от животинска радост — беше напипал дръжката на меча.

— Свършено е с теб, твар такава — изхърка архангелът и вдигна меча.

Вместо да му отговори, Вартоломей се изплю в лицето му. Гавраил се озъби, прониза с острието гърдите на ангела от лявата страна, където се намираше сърцето му, а в очите му пръсна гореща струя кръв от разкъсаната артерия. Но точно в този момент някой отново сграбчи Гавраил отзад за двете криле едновременно, отдръпвайки го със сила от поваления съперник. Гавраил избухна в дълго бибиткане, издигна се във въздуха и направи плавен завой, нанасяйки коронния си удар от три четвърти, но Калашников падна рязко на колене и острието само профуча над ухото му и го облъхна с топла въздушна вълна. Алексей се плъзна като змия под лакътя на архангела, удари го в ребрата от лявата страна и прониза Гавраил с меча. Окървавеното острие се подаде с хрущене през дясното му рамо. Металът се освети от светлосин електрически заряд и удари Калашников доста болезнено. По ръбовете на разреза преминаха искри, а раната започна бързо да се разширява…

Гавраил почти не изгуби съзнание от ужасната болка, която прониза цялото му тяло. Той не можеше да разбере какво става с него. Та това беше един сребърен меч, обичайното служебно ангелско оръжие, което беше абсолютно безвредно за него… В такъв случай за какъв бип… Помръкващият му поглед се плъзна надолу и архангелът веднага разбра всичко.

ЗАСЛЕПЕН ОТ ПРАХОЛЯКА НА БИТКАТА, ТОЙ БЕШЕ ХВАНАЛ ДРУГ МЕЧ.

Острието, което принадлежеше на мъртвия ангел, падна със звън от отслабналата му ръка. Калашников се изправи на колене, без да пуска кокалената дръжка на „божествената сила“, която стискаше трескаво в юмрука си. Лицата им се озоваха на едно ниво и те се гледаха един друг право в очите.

Гавраил се гърчеше в конвулсии, адски огън разяждаше плътта му отвътре и му оставаха да живее броени секунди. Краката му омекнаха и той усещаше, че пада. Архангелът стисна меча с две ръце, а на пода покапа кръв.

— Нямаш представа — прошепна на Калашников. — Нямаш представа как боли…

— Не — съгласи се честно той. — Нямам представа.

Гавраил въздъхна тежко, хлипайки, а върху устните му се наду и спука кървав мехур. Зениците му се разшириха и вцепениха и той вече не гледаше към Калашников, а сякаш през него. Устата на архангела се отвори смешно и оттам се показа върхът на езика му с капчица слюнка на него. Алексей хвана меча и го дръпна силно назад, а той излезе плавно, разкъсвайки плътта. Гавраил се олюля и падна по гръб. Очите му останаха отворени. Кожата покрай раната му се сбръчка и започна да придобива неестествен блед цвят, а тънките нишки на вените се откроиха още по-ясно…

Калашников захвърли „божествената сила“ в ъгъла, отиде при Вартоломей, дишайки тежко, и клекна до него. Вартоломей се надигна на лакът, половината му коси бяха изгорели, а на гърдите му се виждаше дупка, пробита от сребърния меч. Раната вече не кървеше и бе започнала да зараства. Двамата се огледаха. Пердетата в стаята бяха изгорели заедно с плюшените мебели, димът се виеше, из въздуха летяха сажди, прахоляк от мазилката и неизменните пера. Край обгоряло бюро се търкаляше Малинин, а бузата му беше посиняла.