Альбер Камю - Чумата

Откъм потъналото в мрака пристанище се издигнаха първите празнични фойерверки. Народът ги приветствува с възторжени викове. Котар, Тару, всички те, както и тази, която Рийо бе обичал и загубил, всички мъртви или виновни, бяха забравени. Старият астматик имаше право — хората си оставаха същите. Но в това се криеше тяхната сила и тяхната невинност и сега на това място, превъзмогнал цялата си болка, Рийо почувствува, че се присъединява към тях. Сред засилващите се викове, чийто ек се повтаряше многократно, докато стигне до терасата, и сред разноцветните светлини, увиснали на все по-многобройни гроздове в небесния простор, доктор Рийо реши да напише настоящия разказ, за да не бъде от ония, които мълчат, а да свидетелствува в полза на загиналите от чумата, да остави поне един спомен за несправедливостта и насилието, извършено над тях, и най-сетне, за да каже онова, което човек научава при бедствие, а именно — че у хората има повече неща за възхищение, отколкото за презрение.

Но той все пак знае, че този разказ не може да бъде летопис на окончателната победа. Той свидетелствува не за друго, а за онова, което сам трябваше да извърши и което без съмнение бяха длъжни да извършат срещу насилието и неговото неизтощимо оръжие въпреки личните си терзания всички, които, не можейки да бъдат светци и не искайки да приемат бедствията, се помъчиха да бъдат лечители.

И като се вслушваше в тържествуващите викове над града, Рийо си каза, че това веселие си остава винаги застрашено. Защото той знаеше нещо, което тази опиянена от радост тълпа не знаеше и което беше написано в книгите: знаеше, че чумният бацил никога не умира, никога не изчезва, че може да дреме десетки години в мебелите и бельото, да чака търпеливо в стаите, мазетата, куфарите, носните кърпи и непотребните хартии и че може да дойде ден, когато за нещастие и поука на човечеството чумата отново ще събуди своите плъхове и ще ги изпрати да умрат в някой щастлив град.