Альбер Камю - Чумата

Рийо продължаваше да върви. Колкото повече напредваше, толкова тълпата край него растеше, врявата се усилваше и на него му се струваше, че предградията, за където беше се запътил, се отдалечават. Малко по малко той се сливаше с това огромно ревящо тяло, чийто крясък все по-добре разбираше, защото беше до известна степен и негов крясък. Да, всички бяха страдали заедно както физически, така и душевно от непоносимо безделие, от неизлечимо изгнание и от неутолима жажда. Някога, докато растяха купчинките мъртъвци, докато се разнасяха звънчетата на болничните коли и предупрежденията на онова нещо, което е прието да се нарича съдба, докато се чуваше упоритото тъпчене на страха и ужасното бунтуване на сърцата, един силен ропот безспир се носеше и зовеше тревожно тия изплашени същества, казвайки, че трябва да намерят истинското си отечество. За всички тях истинското отечество се намираше извън стените на този задушен град. То беше сред уханните храсти по хълмовете, при морето, в свободните страни и в любовта. Към това именно отечество, към щастието искаха те да се върнат и на всичко останало с погнуса да обърнат гръб.

Рийо обаче не разбираше смисъла на това изгнание и на този копнеж за събиране. Все така притискан от всички страни и задяван, той се добра полека-лека до по-тихи улици, като продължаваше да мисли, че не е важно дали тези неща имат смисъл, или не, но трябваше да се види само как е отговорено на човешката надежда.

Той знаеше вече как е отговорено и го долавяше по-ясно в първите, почти пусти улици на предградието. Обикновените скромни хора, които имаха само едно желание — да се приберат отново в своето любовно гнездо, биваха понякога възнаградени. Разбира се, някои от тях скитаха из града самотни, загубили любимото същество.

Блазе също на ония, чиято раздяла не беше двойна, защото имаше такива, неуспели преди епидемията да изградят изведнъж любовта си, мъчили се слепешката дълги години да постигнат някакво разбирателство, но всичко това бе свършило с печата на вечния съюз между съпрузи врагове. Такива като самия Рийо бяха имали лекомислието да разчитат на времето: сега бяха разделени завинаги. Но имаше и други като Рамбер, когото докторът тази сутрин изпрати с думите: „Бъдете смел, сега именно трябва да излезете прав.“ Те без колебание бяха намерили отсъствуващия, когото смятаха за загубен. За известно време поне щяха да бъдат щастливи. Знаеха вече, че ако има нещо на тоя свят, което човек винаги желае, а само понякога постига, то е човешката нежност.

За всички ония обаче, които се стремяха към нещо, стоящо над човека, но сами не можеха да си го представят, нямаше отговор. Тару, изглежда, бе стигнал до този трудно постижим душевен покой, за който говореше, но го постигна едва в смъртта, когато вече не можеше да му послужи за нищо. Ако други, напротив, които Рийо виждаше по праговете на къщите при светлината на гаснещия ден, притиснати силно и загледани очаровано един в друг, бяха получили, каквото искаха, то беше затова, защото бяха пожелали единственото нещо, зависещо от тях. И преди да свърне в улицата, където живееха Гран и Котар, Рийо помисли, че е справедливо поне от време на време радостта да възнаграждава ония, които се задоволяват само с човека и с неговата бедна и жалка любов.

Този летопис е към своя край. Време е доктор Рийо да признае, че той е авторът. Но преди да разкаже последните събития, би искал да обясни своята намеса и да накара читателите да разберат, че се е старал да поддържа тона на безпристрастен свидетел. През всичкото време, докато чумата траеше, неговата професия му даваше възможност да се среща с мнозина от своите съграждани и да изслушва техните жалби. Можеше следователно лесно да докладва видяното и чутото. Мъчеше се да го прави с необходимата скромност. Общо взето, той се постара да не говори за неща, които не можа сам да види, да не придава на другарите си по нещастие мисли, които те не са били заставени да изкажат, и да използува само текстове, попаднали случайно или поради някакво нещастие в ръцете му. Когато го повикаха да свидетелствува по повод едно престъпление, той прояви известна сдържаност, както подобава на един добронамерен свидетел. Но в същото време съгласно повелята на своето честно сърце смело застана на страната на жертвата и пожела да се присъедини към хората, своите съграждани, в единствените им общи изживявания — любовта, страданието и изгнанието. По този начин не остана тревога, която да не сподели със своите съграждани, нито едно положение, което да не беше и негово.