Альбер Камю - Чумата

По всички площади танцуваха. Само за един ден движението из града значително нарасна и многобройните автомобили мъчно си пробиваха път из претъпканите улици. През целия следобед църковните камбани биеха с всичка сила. Техният звън изпълваше златистосиния простор. В църквите наистина се отслужваха благодарствени молебени, но в същото време увеселителните заведения бяха препълнени и в пивниците се поднасяха последните количества алкохол, без да се държи сметка за утрешния ден. Пред тезгяха на всяко кафене се трупаше тълпа от възбудени хора, а между тях влюбените двойки се прегръщаха, без да се стесняват, че правят зрелище. Всички викаха и се смееха. Запасът от живот, трупан през месеците, когато душите едва мъждукаха, сега се пилееше тъй, сякаш в този ден всеки се раждаше повторно. На другия ден щеше да започне животът с присъщата му предпазливост. За момента хората със съвсем различен произход се прегръщаха и побратимяваха. Равенството, което присъствието на смъртта не осъществи докрай, бе постигнато за по-малко от няколко часа от радостта от избавлението.

Но тази банална излиятелност не даваше израз на всичко и ония, които надвечер изпълваха улиците заедно с Рамбер, често зад спокойното си държане прикриваха по-изтънчените радости. Много двойки и цели семейства наистина имаха вид на хора, които мирно се разхождат. В действителност повечето от тях правеха поклонения по местата, където бяха страдали. Искаха да покажат на новодошлите явните и скрити следи на чумата, останките от нейната история. Някои се ограничаваха с ролята на водачи, на много изстрадали съвременници на чумата, и говореха за преживяната опасност, без да споменават за страха. Такива удоволствия бяха безобидни. Но имаше случаи на по-вълнуващи маршрути, когато някой влюбен, поддал се на сладостно-болезнени спомени, казваше на своята любима: „Ето, на това място веднъж те пожелах, но те нямаше.“ Тия туристи на страстта си личаха: сред общата врява бяха като малки тихи островчета, изпълнени с шепот и нежни признания. По-добре от уличните оркестри ни караха да почувствуваме истинското избавление. Вървяха като опиянени сред шумната навалица, притискаха се плътно, пестейки думите си, и с целия триумф, и с цялата несправедливост на щастието си потвърждаваха, че чумата е отминала и ужасът е изживян.

Те преспокойно отричаха въпреки всяка очевидност, че сме живели в този безумен свят, където убийството на човека бе станало такова всекидневие, както изтребването на мухите, че добре сме опознали дивата жестокост, пресметнатата лудост, затвора, който ни даваше ужасна свобода за всичко извън настоящето, миризмата на смърт, стъписваща всеки неумъртвен от нея; те отричаха най-сетне, че ние сме били онзи зашеметен народ, част от който всеки ден пълнеше гърлото на пещите и се изпаряваше във вид на мазен дим, а друга част, окована във веригите на безсилието и страха, очакваше своя ред.

Ето тия неща се набиваха в очите на доктор Рийо, когато късно следобед сред камбанен звън, оръдейни изстрели, музики и оглушителни викове той се запъти към предградията. Неговата работа продължаваше, при болните нямаше отпуск. В меката нежна светлина, обляла града, се носеха старите познати миризми на скара и на мастика. Докторът виждаше край себе си ухилени лица, обърнати нагоре, виждаше как мъже и жени с пламнали, отмалели тела се вкопчват един в друг и викат от желание. Да, чумата бе заминала заедно с ужаса и сплетените ръце на хората наистина показваха, че тя е била раздяла и изгнаничество в най-дълбокия смисъл на думата.

За първи път Рийо можа да намери име на тая роднинска прилика, която беше забелязвал през тия месеци по лицата на всички минувачи. Достатъчно беше сега да се поогледа наоколо. Издържали до края всичката мизерия и всичките лишения на чумата, тия хора в края на краищата се бяха костюмирали за ролята, която играеха отдавна, ролята на емигранти, чието лице първо, а сега и дрехите говореха за отсъствието и за далечна родина. Откакто чумата затвори градските врати, те не познаваха друг живот освен живота в раздяла, далеч от онази човешка топлина, която ни кара да забравяме несгодите. По всички краища на града тези мъже и тези жени бяха жадували, кой повече, кой по-малко, за това събиране, което не беше за всички от едно и също естество, но беше еднакво невъзможно за всички. Повечето от тях бяха призовавали с всичките си сили отсъствуващия, близостта на тялото му, обичта или навика. Някои, без да съзнават, страдаха, че са лишени от човешка дружба, че не са в състояние да се свържат с хората чрез обикновените средства за изява на приятелство — писма, влакове, кораби. Други, по-малобройни, като Тару може би, бяха се стремили да се слеят с нещо, но какво, сами не можеха да определят, обаче то им изглеждаше единственото желано благо. И по липса на друго име наричаха го понякога мир.