Альбер Камю - Чумата

Като верен свидетел, той излагаше най-вече действията, документите и слуховете. Но своите лични чувства, очакването, изпитанията, тези неща премълчаваше. Ако въпреки това си послужи с тях, то беше само за да разбере или да накара другите да разберат неговите съграждани и да придаде колкото може по-определена форма на неясните чувства, които те през повечето време изживяваха. Всъщност това разумно усилие не му струваше кой знае колко. Когато се изкушаваше да изкаже своята болка и да смеси гласа си с хилядите гласове на жертвите, спираше го мисълта, че всяко негово страдание е в същото време и чуждо страдание и че в един свят, където толкова често човек е сам със своята болка, това представлява предимство. Нямаше никакво съмнение, че той трябва да говори от името на всички.

Имаше един обаче, от чието име доктор Рийо не можеше да говори. Това беше човекът, за когото Тару се изрази един ден пред Рийо така: „Единственото му истинско престъпление е, че в душата си е одобрявал онова нещо, което причиняваше смърт на децата и на хората. Останалото разбирам, но това съм принуден да му простя.“ Правилно е този летопис да свърши с него, с човека, чието сърце беше невежо, сиреч самотно.

Когато напусна широките, изпълнени с празничен шум улици и понечи да влезе в улицата на Гран и Котар, пред доктор Рийо се изпречи кордон от полицаи. Той не очакваше такова нещо. Долитащата глъчка на празника правеше квартала да изглежда тих и той си представяше, че в него няма хора. Показа картата си.

— Не може, докторе — заяви полицаят. — Тук има един луд, който стреля в тълпата. Но останете, може да потрябвате.

В този момент се зададе Гран. Той също не знаеше какво става. Спряха и него и той узна, че изстрелите идат от неговата къща. Виждаше наистина фасадата отдалеч, позлатена от гаснещите слънчеви лъчи. Около нея пространството чак до отсрещния тротоар беше празно. По средата на уличното платно се виждаше шапка и парче мръсен плат. Рийо и Гран съзряха доста надалеч, от другата страна на улицата, втори кордон полицаи, успореден на първия, а отзад неколцина жители на квартала, които бързо минаваха насам-натам. Като се вгледаха по-добре, забелязаха още няколко души полицаи с револвери в ръце, сгушени до вратите на отсрещните сгради. Капаците на обградената къща бяха спуснати. Един капак на втория етаж обаче изглеждаше открехнат. На улицата цареше пълна тишина. Само откъслеци от музика долитаха откъм центъра на града.

В миг от една къща отсреща изтрещяха два револверни изстрела и от капака изхвърчаха трески. После отново настъпи тишина. На Рийо всичко му се струваше малко недействително, тъй като го наблюдаваше отдалеч и след преживения шумен ден.

— Това е прозорецът на Котар! — каза внезапно Гран, силно развълнуван. — Но Котар изчезна от града.

— Защо стрелят? — обърна се Рийо към полицая.

— Създават му забавление. Чакаме камионетката с необходимите съоръжения, защото той стреля по всички, които се опитват да влязат през вратата на къщата. Улучи един полицай.

— Защо стреля?

— Не се знае. Хората се веселяха на улицата. При първия изстрел не разбраха какво става. При втория се разкрещяха, един падна ранен и всички се разбягаха. Луд!

В настъпилата тишина минутите течаха бавно. Изведнъж от другата страна на улицата се появи едно куче, първото, което Рийо виждаше от дълго време насам, един мръсен шпаньол, крит вероятно досега от господарите си, и се затича покрай стените. Като стигна до вратата, спря нерешително, седна на задницата си и се изви да пощи бълхите си. Полицаите започнаха да му свирят и да го викат. Кучето вдигна глава, после се престраши и бавно тръгна по уличното платно, отиде до шапката и я обдуши. В същия миг от втория етаж се разнесе изстрел и кучето като палачинка се преметна във въздуха, махайки с крака, после легна на едната си страна, разтърсвано от продължителен гърч. В отговор от насрещните врати изгърмяха пет-шест револвера и надупчиха капака на прозореца. Пак настана тишина. Слънцето беше се наклонило малко и сянката му започна да се доближава до прозореца на Котар. Зад доктора изскърцаха спирачки.

— Пристигат — рече полицаят.

Показаха се полицаи, натоварени с въжета, стълба и два продълговати вързопа, обвити с непромокаемо платно. Влязоха в улицата, която вървеше зад сградите, разположени срещу къщата на Гран. Малко по-късно наблюдаващите по-скоро отгатнаха, отколкото видяха известно раздвижване около вратите на тия сгради. После всичко притихна в очакване. Кучето не мърдаше вече, сега под него се открояваше тъмна локва.