Альбер Камю - Чумата

Призори Рийо се наведе към майка си.

— Трябва да поспиш, за да можеш да ме смениш в осем часа. Вземи си капките, преди да легнеш.

Госпожа Рийо стана, сгъна плетивото и се приближи до леглото. От известно време Тару лежеше със затворени очи. Потта къдреше косите върху студеното му чело. Госпожа Рийо въздъхна и болният отвори очи. Видя кроткото лице, надвесено над главата си, и изпод вълните на треската пак изплува постоянната му усмивка. Но очите му тутакси се затвориха. Когато остана сам, Рийо седна в креслото на майка си. От улицата сега не идеше никакъв шум, тишината беше пълна. Сутрешният хлад започна да се усеща в стаята.

Докторът задряма, но първата кола, която мина в зори, го сепна. Той потръпна и като погледна Тару разбра, че беше настъпила кратка почивка — болният също спеше. Навън конската каруца трополеше и се отдалечаваше. Прозорците бяха още черни. Докторът се приближи до леглото и видя, че Тару го гледа с безизразни очи, сякаш не беше се опомнил от съня.

— Поспахте, нали? — попита Рийо.

— Да.

— По-леко ли дишате?

— Малко. Това показва ли нещо?

Рийо помълча и после каза:

— Не, Тару, не показва нищо. Вие познавате не по-зле от мене сутрешното подобрение.

Тару кимна.

— Благодаря ви — рече той. — Отговаряйте ми все така точно.

Рийо беше седнал на леглото до краката му. Усещаше краката на болния, източени и корави като на мъртвец. Тару дишаше учестено.

— Температурата ще се покачи, нали, Рийо? — попита той задъхано.

— Да, но по пладне ще сме наясно.

Тару затвори очи, сякаш за да събере сили. По лицето му се четеше израз на безкрайна умора. Очакваше температурата, тя вече се размърдваше някъде дълбоко в него. Отвори помътнели очи. Погледът му се избистри едва когато забеляза, че Рийо се е надвесил над него.

— Пийте — казваше му докторът.

Болният пи и отпусна глава.

— Трае дълго — продума той.

Рийо го улови под мишницата, но Тару гледаше встрани, без да реагира. И изведнъж треската бликна и го обля чак до челото, като че ли бе пробила вътрешен бент. Когато погледът му отново се върна към доктора, надвесеното над него лице го гледаше напрегнато и се мъчеше да го окуражи. Тогава Тару пак се опита да се усмихне, но усмивката не можа да премине през стиснатите челюсти и през запечатаните с белезникава пяна устни. Само върху окаменялото лице очите му още светеха с пълния блясък на смелостта.

В седем часа госпожа Рийо влезе в стаята. Докторът отиде в кабинета си, за да телефонира в болницата и да нареди да го заместят. Реши също да отложи прегледите, изпъна се за момент на канапето, но почти веднага стана н се върна при болния. Тару беше извил глава към госпожа Рийо. Гледаше малката сянка, свита на стола до него, с ръце на скута. Наблюдаваше я с такава напрегнатост, че госпожа Рийо тури пръст на устните си и стана, за да угаси нощната лампа. Но светлината проникваше зад завесите много бързо и след малко, когато лицето на болния се очерта в полумрака, госпожа Рийо видя, че той продължаваше да я гледа. Тя се наведе над него, оправи възглавницата му и докосна за миг с ръка мокрите му, сплъстени коси. Тогава чу неговия глух, далечен глас да й благодари и да й казва, че сега всичко е наред. Когато тя пак седна, Тару беше затворил очи и въпреки здраво стиснатите устни изтощеното му лице изглеждаше усмихнато.

По обед треската достигна своя връх. Дълбока кашлица разтърсваше болния и той започна да храчи кръв. Жлезите, спряха да берат. Бяха все така твърди, прилични на гайки, здраво завинтени в ставите, и Рийо разбра, че е невъзможно да ги отвори. В промеждутъците на треската и кашлицата Тару пак поглеждаше своите приятели. Но очите му започнаха да се отварят все по-рядко и светлината, която заливаше тогава неговото опустошено лице, ставаше все по-бледа. Бурята, разтърсваща конвулсивно това тяло, все по-нарядко го осветяваше със светкавици и Тару бавно завиваше към центъра на урагана. Пред Рийо стоеше вече само една безжизнена занапред маска, по която усмивката беше изчезнала. Това подобие на човек, което бе му станало така близко, потъваше пред очите му във водите на чумата, пронизано от остро копие, изгаряно от нечовешка болка, шибано от всички зли ветрове, и той беше безсилен срещу неговото крушение. Трябваше да остане на брега с празни ръце, със свито сърце, без оръжие и без подкрепа срещу бедствието и тоя път. И накрая сълзите на безсилието му попречиха да види как Тару рязко се обърна към стената и издъхна с глух стои, сякаш вътре в него някаква много важна струна се скъса. През следващата нощ нямаше вече борба, дошъл бе ред на мълчанието. И Рийо чувствуваше как в тази откъсната от целия свят стая над стъкмения вече покойник се носи онзи чуден мир, който беше се възцарил над чумавия град през оная отдавнашна нощ след нападението на градските врати. Още тогава той беше мислил за покоя, който се излъчва от леглата на умрелите. Навред същото затишие, същият тържествен интервал, същото успокоение, с което завършва всяка битка — това беше тишината на поражението. Но тишината, която обгръщаше сега неговия приятел, беше така плътна, така тясно прилепваше към тишината на улиците и на избавения от чумата град, че Рийо разбра: този път поражението е окончателно, както след война, когато самият мир се превръща в неизмеримо страдание. Докторът не знаеше дали най-сетне Тару бе намерил покой, но в тоя момент беше убеден, че за самия него никога вече няма да има покой, както няма утеха за майката, откъсната от своя син, или за човека, погребал приятеля си.