Альбер Камю - Чумата

Не е трудно да си представим сега какво чувство изпитваха толкова много наши съграждани, живели с мъката на раздялата. През целия ден пристигащите влакове бяха не по-малко претъпкани от заминаващите. Местата бяха запазени през последните две недели и всеки трепереше да не би решението на префектурата да се отмени в последния момент. Мнозина от идващите пътници не бяха освободени съвсем от своите опасения, защото, макар да имаха обща представа за състоянието на своите близки, не знаеха нищо за съдбата на други хора и за самия град, който си представяха в страхотен вид. Но това не се отнасяше за ония, които през всичкото това време бяха горели в огъня на своята страст.

Влюбените наистина бяха в плен на своята натрапчива мисъл. Само в едно се промениха: докато през дългите месеци на тяхното изгнание искаха да тласнат времето напред, да ускорят неговия ход, сега, щом градът се показа пред очите им и влакът намали скоростта си, пожелаха всеки от последните мигове да се забави, да спре. Някакво неясно и същевременно остро съжаление за всички тези месеци, загубени за тяхната любов, ги караше несъзнателно да искат едни вид обезщетение — радостните минути да текат два пъти по-бавно от минутите на очакването. А другите пък, които ги чакаха в някоя стая или на перона на гарата, като Рамбер например, чиято жена, предупредена още преди няколко седмици, беше направила всичко необходимо, за да пристигне, изживяваха същото нетърпение и същия душевен смут. Рамбер с трепет очакваше да съпостави своята любов и своята нежност, превърнали се през чумавите месеци в нещо абстрактно, със съществото от плът и кръв, което през всичкото време беше негова опора.

Би желал да бъде пак същият като в началото на епидемията, когато искаше с един скок да избяга вън от града и да се хвърли в прегръдките на любимата. Но знаеше, че това не може вече да стане. Настъпила беше промяна, чумата предизвика у него раздвоение, което той с всички сили се мъчеше да отрече, но което продължаваше да чувствува като глуха тревога. В известно отношение му се струваше, че чумата беше свършила прекалено рязко и той не беше възвърнал още самообладанието си. Щастието пристигаше с пълна пара, радостното събитие изпреварваше чакането. Рамбер разбираше, че всичко ще му бъде върнато наведнъж и че радостта е обгаряне, което не носи наслада.

Впрочем всички, повече или по-малко, бяха като него, затова казаното ще се отнася и за останалите. На перона на гарата, където техният личен живот щеше наново да започне, те още се чувствуваха като общност, разменяха си погледи и усмивки. Но щом се появи пушекът на влака, пороят на неясната зашеметяваща радост за миг угаси чувството на изгнаничеството. Влакът спря, нескончаемо дългата раздяла, в повечето случаи започната на същия този перон, свърши изведнъж в момента, когато ръцете с ликуваща алчност обгърнаха телата, чиято жива форма бяха забравили. И Рамбер няма време да разгледа тичащата към него жена, защото тя вече се хвърляше на гърдите му. Държеше я здраво, притискаше главата, от която виждаше само любимите коси, и оставяше сълзите си да текат, без да съзнава от щастие ли са или от премного сдържаната мъка, но знаеше, че тези сълзи ще му попречат да види дали сгушеното на рамото му лице е бленуваното или, напротив, лице на непозната. По-късно щеше да узнае основателно ли е подозрението му. За момента искаше да бъде като всички наоколо, които сякаш вярваха, че чумата може да дойде и да си отиде, без да промени човешките сърца.

Всички си тръгнаха за вкъщи, притиснати един до друг, слепи за останалия свят, наглед възтържествували над чумата, безгрижни към всяко нещастие и към ония, които пристигнаха със същия влак и като не намериха никого, готвеха се да получат у дома си потвърждение на своите зародени от продължителното мълчание страхове. За такива хора, чиято мъка беше още съвсем остра, както и за ония, които в момента се отдаваха на скръбните си спомени за починалия близък, работите стояха другояче, при тях чувството за раздяла достигаше своя връх. За тези майки, съпруги, влюбени, загубили всяка радост заедно със захвърления в някой незнаен гроб или превърнат в купчина пепел скъп покойник, чумата продължаваше.

Но кой мислеше за тия самотници? Към обед слънцето надви студените ветрове, които от сутринта се бореха из въздуха, и заизлива пад града непрекъснати потоци от застинала светлина. Времето сякаш спря. Оръдията на укрепленията горе на хълма гърмяха безспир в неподвижното небе. Целият град се втурна навън да отпразнува този напрегнат миг, когато времето на страданието свършва, а времето на забравата още не беше започнало.