Альбер Камю - Чумата

Навън се разстилаше същата мразовита нощ, студени звезди на ясно, ледено небе. В полумрака на стаята се усещаше студът, който напираше върху стъклата на прозорците, необятното бледо дихание на полярна нощ. Госпожа Рийо беше седнала в обичайната си поза до леглото и дясната й страна се осветяваше от нощната лампа. Посред стаята, далеч от светлината, в креслото си бдеше Рийо. Мисълта за жена му се появяваше, но той всеки път я прогонваше.

Преди нощта да напредне, токовете на минувачите кънтяха ясно в студената нощ.

— Погрижи ли се за всичко? — попита госпожа Рийо.

— Да, телефонирах.

И продължиха мълчаливото си бдение. Госпожа Рийо поглеждаше от време на време своя син. Когато погледите им се срещнеха, той й се усмихваше. По улиците се редуваха познатите нощни шумове. Много коли бяха се раздвижили, въпреки че нямаха още официално разрешение. Те всмукваха за миг паважа, изчезваха, пак се появяваха… Гласове, викове, затишие, конски тропот, два скърцащи на завоя трамвая, неясен глъч и отново диханието на нощта.

— Бернар!

— Какво?

— Не си ли уморен?

— Не.

Знаеше какво мисли майка му и колко го обича в тоя момент. Но знаеше също, че не е кой знае колко трудно да обичаш някого или поне любовта не е никога достатъчно силна, за да намери истинския си израз. Ето, те с майка си винаги ще се обичат мълчаливо. И тя на свой ред ще умре — или той, — без да са могли да отидат по-далеч в признанието на своята нежност един към друг. Така беше живял той и край Тару, и Тару умря тази вечер, без приятелството им да има време да бъде истински изживяно. Тару загуби играта, както сам казваше. Но какво спечели Рийо? Само това — че позна чумата и ще си спомня за нея, че позна приятелството и ще си спомня за него, че позна обичта и ще трябва един ден да си спомня за нея. Единственото, което човек печелеше в тази игра на чумата и живота, бяха познанието и споменът. Може би именно това Тару наричаше спечелване на играта!

Пак мина автомобил и госпожа Рийо се размърда в креслото си. Рийо я погледна с усмивка. Тя каза, че не е уморена и веднага добави:

— Ще трябва и ти да отидеш там в планината да си починеш.

— Непременно, мамо.

Да, ще отиде да си почине там. Защо не? Ще има още един повод за спомени. Но ако в това се състои спечелването на играта, колко трябва да е тежко да живееш само с това, което знаеш, и с това, за което си спомняш, лишен от това, в което се надяваш. Сигурно така беше живял Тару и вероятно съзнаваше колко е безплоден един живот, лишен от илюзии. Няма покой без надежда и Тару, който отричаше на човека правото да съди когото и да било, знаеше все пак, че никой не може да се въздържи да съди и че дори жертвите се превръщат понякога в палачи, затова живя във вътрешен смут и противоречие и никога не позна надеждата. Дали затова пожела да постигне светостта и потърси душевния мир в служене на хората? Рийо не знаеше, пък и това нямаше особено значение. В спомените му ще остане само образът на един човек, който улавяше здраво волана на колата му и я подкарваше, или пък това едро тяло, опънато сега без движение. Топлина от живота и образ от смъртта — значи, такова нещо било познанието.

Навярно затова доктор Рийо посрещна спокойно на сутринта съобщението за смъртта на жена си. Беше в кабинета си. Майка му дойде почти тичешком да му донесе телеграмата, после излезе да даде бакшиш на раздавача. Когато се върна, синът й държеше отворената телеграма. Тя го погледна, но той упорито наблюдаваше през прозореца възхитителното утро над пристанището.

— Бернар? — повика госпожа Рийо.

Докторът я погледна разсеяно.

— Телеграмата? — попита тя.

— Така е — призна докторът. — Преди осем дни.

Госпожа Рийо се обърна към прозореца. Докторът мълчеше. После каза на майка си да не плаче, той очаквал това, но все пак му е тежко. Говорейки така, той знаеше само, че тази нова болка не го изненадва. От месеци и особено от два дни насам продължаваше все същото страдание.

Най-сетне призори в една хубава февруарска сутрин градските врати се отвориха. Събитието бе приветствувано от населението, вестниците, радиото и съобщенията на префектурата. На разказвача остава да опише радостните часове, които настанаха след това отваряне, макар че самият той не бе в състояние да им се отдаде напълно.

Организирани бяха големи тържества за през деня и за през нощта. В същото време влаковете задимяха на гарата, а кораби, дошли от далечни морета, вече влизаха в нашето пристанище, отбелязвайки по своему, че бе настъпил ден на дългоочаквана среща за всички, които тъгуваха, че са разделени.