Альбер Камю - Чумата

— Да — каза Котар, — възможно е действително. Всички ще трябва да започнат отново.

Двамата стигнаха до жилището на Котар, който се беше оживил, силейки се да бъде оптимист. Представяше си как градът се съвзема за нов живот, как заличава всичко минало и започва отначало.

— Чудесно! — рече Тару. — В края на краищата може би и вашите работи ще се уредят. В известен смисъл ще почне нов живот.

Стигнаха пред вратата и се сбогуваха.

— Имате право — съгласи се Котар, като се вълнуваше все повече и повече, — добре би било да се започне отначало.

Но изведнъж двама души изпъкнаха от сянката на преддверието. Едва Котар отвори уста да попита що за птици са тия и какво ли ще искат, птиците, които имаха вид на добре облечени чиновници, се обърнаха към него с въпрос той ли се казва Котар и докато Тару и непознатите успеят да направят някакво движение, рентиерът издаде глухо възклицание, врътна се на пети и потъна в тъмнината. Когато се окопити от изненадата, Тару попита двамата мъже какво обичат. Те се показаха сдържани и учтиво отвърнаха, че им трябва някаква справка, и без да бързат, тръгнаха по посоката, в която се изгуби Котар.

Още щом се прибра, Тару описа тази сцена и отбеляза, че се чувствува уморен, а и почеркът му го доказваше. Добавяше, че му предстои още много нещо да върши, но това не може да бъде причина да не се подготви духовно и се питаше дали наистина е готов. В заключение сам си отговаряше, че винаги има един час през деня или през нощта, когато човек става малодушен, и че той се бои именно от тоя час. Тук бележките на Тару свършваха.

След два дни, малко преди отварянето на градските врати, доктор Рийо се връщаше по обед вкъщи и се питаше дали ще завари очакваната телеграма. Макар дните да бяха все така напрегнато изтощителни, както и в разгара на епидемията, надеждата за близкото освобождение беше прогонила всяка умора у него. Надяваше се и се радваше. Човек не може постоянно да напряга волята си и да се стяга и щастие е да развържеш най-сетне в момент на излияние тоя сноп от сили, сплетени за борбата. Ако и телеграмата, която трябваше да пристигне, беше благоприятна, ще може да започне живота отначало. И му се щеше всички да започнат отначало.

Той мина край портиерната. Новият вратар му се усмихна зад стъклото. Изкачвайки стълбите. Рийо още виждаше неговото лице, пребледняло от умора и лишения.

Да, когато абстракцията свърши, той ще започне нов живот, стига да има малко късмет… Но майка му го пресрещна на вратата и му съобщи, че господин Тару не се чувствува добре. Станал сутринта, но не можал да излезе и преди малко пак си легнал. Госпожа Рийо се безпокоеше.

— Може да не е сериозно — рече докторът.

Тару лежеше проснат с цялата си дължина, тежката му глава потъваше във възглавницата, мощните му гърди се очертаваха под дебелата завивка. Имаше температура, болеше го глава. Каза на Рийо, че макар и неясни, това може би са симптоми на чума.

— Не, нищо определено още — рече Рийо, след като го прегледа.

Но Тару се измъчваше от страшна жажда. Вън в коридора докторът изказа пред майка си опасения, че това може да бъде начало на чума.

— О — възкликна тя, — как е възможно, нима сега?

И веднага предложи:

— Нека го задържим вкъщи, Бернар.

Рийо се замисли.

— Нямам право — рече той. — Но тия дни ще отворят вратите. Мисля, че това ще бъде първото нещо, което бих си позволил, ако ти не беше тук.

— Бернар — каза майката, — задръж и двама ни. Знаеш, че току-що ме ваксинираха наново.

Докторът забеляза, че и Тару е бил повторно ваксиниран, но вероятно поради умора е пропуснал последната инжекция и е забравил да вземе някои предпазни мерки.

Той влезе в кабинета си и когато се върна в стаята, Тару го видя, че носи големите серумни ампули.

— Аха, значи, това е! — каза той.

— Не, само предпазна мярка.

Вместо отговор Тару протегна ръка и изтърпя безкрайно дългата инжекция, каквато сам беше слагал на други болни.

— Ще видим довечера — каза Рийо, като го погледна в очите.

— А изолацията, Рийо?

— Съвсем не съм сигурен, че сте болен от чума.

Тару направи усилие да се усмихне.

— За пръв път виждам да инжектират някого със серум, без да последва нареждане за изолирането му.

Рийо се обърна гърбом към него:

— Ние с майка ми ще се грижим за вас. Тук ще се чувствувате по-добре.

Тару не отговори. Докторът подреждаше ампулите, чакаше го да каже нещо и тогава да се обърне. Накрая пристъпи до леглото. Болният го гледаше. Лицето му беше уморено, но сивите очи гледаха спокойно. Рийо му се усмихна.