Альбер Камю - Чумата

Налага се обаче да се върнем към Котар. Откакто цифрите показваха спадане, той посети няколко пъти Рийо все по различни поводи, но всъщност всеки път искаше да узнае какви са предвижданията за хода на епидемията. „Мислите ли, че тя може да секне ей тъй, внезапно?“ Не му се вярваше, така поне заявяваше. Но постоянно питаше и това показваше, че не е много убеден. Към средата на януари отговорът на Рийо стана твърде оптимистичен. Тия хубави перспективи вместо да радват Котар, му действуваха различно според дните, но винаги потискащо, като се почне от лошото настроение и се стигне до отчаянието. После веднъж докторът му каза, че въпреки благоприятните статистически данни, разумно е да не се бърза още да се тръби победата.

— С други думи, нищо не се знае, а? — зарадва се Котар. — Всеки момент може да пламне отново, нали?

— Да, както е възможно да се ускори и оздравителният процес.

Тази несигурност, която тревожеше всички, действуваше явно успокоително на Котар, така че в присъствието на Тару той провеждаше разговори с кварталните търговци, като се опитваше да разпространи мнението на Рийо. И това му се удаваше лесно. Защото след трескавото отчаяние от първите победи в много умове съмнението се върна и взе връх над възбудата, която бе причинила декларацията на префекта. Котар се ободряваше от това безпокойство. Но в други моменти се обезсърчаваше.

— Да — казваше той на Тару, — работата ще свърши с отварянето на вратите. И ще видите, че всички ще ме изоставят.

До 25 януари всички разбраха непостоянния му характер. След като дълго се беше мъчил да се помири със съкварталците си и да си създаде връзки, имаше дни, когато рязко скъсваше с тях. На вид поне се оттегляше от света и за известно време ставаше саможив. Не ходеше по ресторанти, по театри, нито в кафенетата, които обичаше да посещава. И все пак не изглеждаше да е подновил невзрачния и еднообразен живот от преди епидемията. Той живееше напълно усамотен в апартамента си, като поръчваше да му донасят ядене от една съседна гостилница. Само вечер излизаше набързо, за да си купи някои необходими неща, и щом излезеше от магазините, веднага се шмугваше в безлюдни улици. Ако Тару го срещнеше в такъв момент, не можеше да изкопчи от него друго освен едносрични отговори. После, без всякакъв преход, Котар ставаше отново общителен, говореше многоречиво за чумата, искайки мнението на всеки, и всяка вечер с удоволствие се оставяше да го повлече течението на тълпата.

В деня, когато бе оповестено съобщението на префектурата, Котар не се виждаше никак. Два дни по-късно Тару го срещна да скита из улиците. Рентиерът го покани да дойде с него до предградието. Тару се чувствуваше много уморен, затова се поколеба, но Котар настоя. Изглеждаше много развълнуван, жестикулираше наслуки, говореше бързо и високо. Попита го дали смята, че съобщението на префектурата слага край на чумата. Разбира се, Тару намираше, че едно административно съобщение само по себе си не е достатъчно да спре бедствието, но основателно можеше да се мисли, че краят наближава, освен ако не стане нещо непредвидено.

— Да — рече Котар, — ако не стане нещо непредвидено. Обаче винаги стават непредвидени неща.

Тару му обърна внимание, че всъщност префектурата беше един вид предвидила непредвиденото, затова отлагаше с две седмици отварянето на вратите.

— И добре прави — забеляза Котар, все така намръщен и възбуден, — защото, както вървят работите, може да излезе, че е говорила на вятъра.

Тару допускаше, че е възможно такова нещо, но мислеше, че е по-правилно да се очаква отварянето на вратите и връщането към нормален живот.

— Съгласен — каза Котар, — съгласен, но какво наричате вие връщане към нормален живот?

— Нови филми в кината — рече усмихнато Тару.

Но Котар не се усмихна. Искаше да знае дали чумата ще промени нещата в града и всичко ще тръгне както преди, тоест като че ли нищо не се е случвало. Тару мислеше, че чумата и ще промени, и няма да промени града, че естествено най-голямото желание на нашите съграждани е и ще си остане да заживеят, сякаш нищо не се е променило, че в известен смисъл наистина няма промяна, но че в друг смисъл чумата ще остави следи поне в сърцата на хората и дори при най-добро желание те няма да могат да забравят всичко. Рентиерът заяви направо, че човешкото сърце не го интересува, нещо повече, то е последната му грижа. Едно беше важно за него — дали самата организация на обществото няма да бъде променена, дали например всички служби ще функционират, както в миналото. Тару трябваше да признае, че не знае нищо по този въпрос. Би могло да се допусне според него, че всички тези служби, разстроени по време на епидемията, малко трудно ще подновят своята работа. Мислеше също, че ще възникнат голям брой нови проблеми и ще наложат поне едно преустройство на старите институции.