Альбер Камю - Чумата

Но, общо взето, епидемията отстъпваше по всички линии и съобщенията на префектурата, които в началото събуждаха несмела и скрита надежда, накрая затвърдиха в общественото съзнание убеждението, че победата е сигурна и болестта напуща своите позиции. Всъщност трудно беше да се реши дали можем да наречем това победа. Принудени бяхме само да установим, че болестта си отиваше, тъй както беше дошла. Стратегията срещу нея не беше променена, но до вчера безуспешна, днес беше явно ефикасна. Налагаше се впечатлението, че болестта се изчерпва от само себе си и вероятно, постигнала целите си, се оттегляше. Един вид беше изиграла ролята си.

В града обаче сякаш нищо не беше се изменило. Тихите през деня улици вечер все така се изпълваха с тълпи народ, само че сега преобладаваха палтата и шалчетата. Кината и питейните заведения правеха същия оборот. Но вглеждахме ли се по-отблизо, забелязвахме, че хората имат по-спокойни лица и понякога се усмихват. И в такъв случай се сещахме, че дотогава не бяхме виждали засмени лица по улиците. Нямаше съмнение, че в непрозрачното покривало, което от месеци насам обвиваше града, беше се образувал процеп и всеки, слушайки съобщенията по радиото, предавани в понеделник, разбираше, че този процеп се разширява и най-сетне ще ни даде възможност да си поемем дъх. Това беше все още, така да се каже, отрицателно облекчение и не се изразяваше открито. Но докато по-рано едно съобщение, че е заминал влак или е пристигнал кораб, или че автомобилите ще бъдат отново пуснати в движение, би се посрещнало с известно недоверие, към средата на януари то нямаше вече да предизвика никаква изненада. Без съмнение това не беше много. Но тази малка разлика показваше в действителност огромния напредък на нашите съграждани по пътя на надеждата. Може да се каже, че именно от момента, от който сред населението се зароди най-слабото упование, с абсолютната власт на чумата се свърши.

Все пак през целия месец януари нашите съграждани се проявяваха най-противоречиво. Възбудата и отчаянието се редуваха. Бяха отбелязани нови опити за бягство, и то дори когато статистическите данни бяха най-успокоителни. Това силно изненада властите и самите пазачи, понеже повечето от бегълците успяха. Но всъщност хората, които бягаха точно тогава, се подчиняваха на естествени пориви. У едни чумата беше всадила дълбоко неверие, от което не можеха да се отърват. Надеждата нямаше вече власт над тях. Дори след като царството на чумата падна, те продължаваха да живеят по нейните закони. Изоставаха от събитията. У други, напротив — главно измежду тия, които бяха живели досега разделени от любимите същества, след този дълъг период на затворничество и униние, — полъхът на изгряващата надежда разпалваше такава треска и нетърпение, че не можеха да се владеят. Обхващаше ги паника при мисълта, че биха могли да умрат сега, когато са така близо до целта, че няма да видят скъпото същество и че тези дълги страдания ще останат невъзнаградени. След като месеци наред въпреки затвора и изгнаничеството те бяха издържали чакането с някаква мрачна жилавост, стигаше да лъхне първата надежда, за да рухне всичко, което страхът и отчаянието не бяха успели да накърнят. Втурваха се като луди да изпреварят чумата, защото не бяха в състояние да следят нейния ход до последния момент.

Впрочем в същото време се проявиха признаци на неудържимо бликнал оптимизъм. Например отбелязано бе едно чувствително спадане на цените. От чисто стопанска гледна точка това явление беше необяснимо. Затрудненията си оставаха същите, при градските врати се поддържаха всички формалности, свързани с карантината, а продоволствието съвсем не беше подобрено. Наблюдаваше се следователно едно чисто нравствено явление, сякаш отстъплението на чумата даваше отзвук по всички направления. Наред с това оптимизмът проникваше и сред ония, които преди живееха групово, а при чумата бяха принудени да се разделят. Двата градски манастира започнаха да се възстановяват, съвместният живот в тях бе подновен. Същото стана и при военните, които прибраха отново в незаетите казармени помещения: поднови се нормалният гарнизонен живот. Тези дребни факти бяха многозначителни.

Населението живя в такова прикрито възбуждение до 25 януари. През последната седмица цифрите паднаха много ниско, затова, след като се посъветва с лекарската комисия, префектурата оповести, че епидемията може да се смята за свършена. Съобщението добавяше наистина, че от благоразумие, което населението трябва да оцени правилно, градските врати ще останат затворени още две седмици и профилактичните мерки ще се поддържат в продължение на един месец. През този период при най-малкия знак за подновяване на опасността „статуквото трябва да се запази и мерките да се продължат“. Всички обаче погледнаха на тази забележка като на стилова добавка и на 25 януари вечерта градът се изпълни с весело оживление.