Альбер Камю - Чумата

Колкото се отнася до доктора, краткият миг на спокойствие и приятелство, който изживя, не се повтори. Откриха още една болница и Рийо вече оставаше насаме само с болните. Установи все пак, че при този стадий на епидемията, когато чумата беше предимно белодробна, самите болни сякаш подпомагаха лекаря. Изглежда, че добиха по-ясна представа кое е от полза за тях и вместо да се изоставят на крайната немощ или на първоначалните буйствувания, сами търсеха онова, което можеше да им помогне. Непрекъснато искаха да пият и да бъдат на топло. Макар умората да беше все същата, докторът се чувствуваше в такива случаи не толкова сам.

Към края на декември Рийо получи писмо от съдебния следовател господин Отон, който се намираше още в изолационния лагер. Той пишеше, че карантинният му срок бил изтекъл, но управата вероятно не можела да открие датата на неговото постъпване, затова го държали още по погрешка. Жена му, която била излязла преди известно време от карантина, направила възражения в префектурата, но там я приели зле и й заявили, че никога не стават такива грешки. Рийо накара Рамбер да се намеси и след няколко дни господин Отон дойде при него. Действително беше допусната грешка и Рийо се възмути. Господин Отон, доста отслабнал, махна вяло с ръка и премервайки думите си, каза, че всеки може да сгреши. Докторът разбра, че с него е станала някаква промяна.

— Какво смятате да правите, господин следователю? Досиетата ви чакат — рече Рийо.

— Не — отвърна следователят. — Мисля да си взема отпуска.

— Не е лошо, трябва да си починете.

— Не заради това, бих желал да се върна в лагера.

Рийо се учуди:

— Как? Но нали сега излязохте оттам?

— Не се изразих добре. Казаха ми, че в управата на този лагер има доброволци.

Следователят въртеше кръглите си очи и се опитваше да приглади един кичур от косата си.

— Разбирате, нали, ще имам занимание. И после глупаво звучи, вярно е, но няма да се чувствувам тъй разделен от моето малко момче.

Рийо го гледаше. Нима беше възможно тези твърди, безизразни очи внезапно да са станали благи? Чудно наистина, те изглеждаха замъглени и бяха загубили металния си блясък.

— Бъдете спокоен — отвърна Рийо. — Щом искате, ще уредя това.

Действително докторът уреди въпроса и животът в чумавия град продължи така чак до Коледа. Тару навред влияеше благотворно със своето спокойствие. Рамбер довери на доктора, че е установил с помощта на двете момчета нелегална кореспонденция с жена си и от време на време получава по някое писмо. Предложи на Рийо да се възползува от същия канал и Рийо прие. И за пръв път след дълги месеци той написа писмо на жена си, но с голяма мъка. Загубил беше някогашния тон. Писмото замина. Отговорът се бавеше. Котар от своя страна преуспяваше и богатееше чрез дребни спекулации. На Гран обаче не му провървя по празниците.

Тазгодишната Коледа беше по-скоро празник на ада, отколкото на Евангелието. Магазини, празни и лишени от осветление, по витрините шоколад от заместители или празни кутии, трамваи, пълни с мрачни физиономии — нищо не напомняше за миналите коледни празници. Някога всички се събираха да празнуват този ден, както бедни, така и богати, а сега само неколцина привилегировани с цената на много пари се отдаваха на самотни и срамни удоволствия в мръсната задна стаичка на някой дюкян. Църквите се пълнеха повече с ридания, отколкото с молебени. Из мрачния студен град се гонеха деца, които още не знаеха какво ги очаква. Никой не смееше да им говори за някогашния натоварен с дарове бог, стар като човешката мъка и млад като нова надежда. В човешките сърца беше останала само една много стара и много мрачна надежда, същата, която кара хората да се противят на смъртта, и не е нищо друго освен просто упорство за живот.

В навечерието на празника Гран не се яви на уговорената среща. Обезпокоен, Рийо се отби у него още в ранно утро, но не го завари. Всички се разтревожиха. Към единадесет часа Рамбер дойде в болницата, за да съобщи на доктора, че е видял Гран отдалеч да скита из улиците с разстроено лице. После го загубил от очи. Докторът и Тару тръгнаха с колата да го дирят.

Точно в дванадесет часа по обед Рийо излезе 0 т колата, защото съгледа Гран, залепен до една витрина, пълна с грубо изработени дървени играчки. По лицето на стария чиновник неспирно течаха сълзи. Тези сълзи развълнуваха Рийо, защото ги разбираше и сам ги чувствуваше на гърлото си. Спомни си как този нещастник се е сгодил пред една коледно украсена витрина и как Жан се обърнала към него и казала, че е щастлива. Сигурно сред цялото това безумие свежият глас на Жан долиташе до Гран от далечината на годините. Рийо знаеше какво мисли в тая минута старият разплакан човек, същото мислеше и той — че свят без любов е мъртъв свят и че винаги идва час, когато човек се насища и на затвори, и на работа, и на смелост, и потърсва едно любимо лице и едно сърце, очаровано от нежността.