Альбер Камю - Чумата

Но мен всеки случай ме интересуваше не разсъждението, а рижият бухал, тази мръсна история, при която мръсни, чумави уста заявиха на един окован във вериги човек, че ще умре, и действително нагласиха всичко, за да умре след дълги и дълги нощи на агония, когато чакаше буден да бъде убит. Аз се интересувах от дупката в гърдите. И си казвах, че междувременно аз поне за себе си ще отказвам когато и да било да дам макар един-единствен път, разбирате ли, един-единствен път право на тази гнусна касапница. Да, избрах сляпото упорство в очакване да си изясня по-добре нещата.

Оттогава не съм се изменил. От дълго време вече се срамувам, срамувам се до смърт, загдето съм бил убиец, макар и отдалеч, макар и с добри намерения, но все пак убиец. С течение на времето забелязах само, че дори ония, които са по-добри от другите, не могат днес да не убиват или да оставят да се убива, защото такава е логиката на живота. И защото в този свят не можем да направим нито едно движение, което да не рискува да причини смърт. Да, аз продължих да се срамувам, разбрах, че всички сме заразени от чума, и загубих душевния си покой. И до днес го търся, опитвам се да разбера всички и да не бъда смъртен враг никому. Зная само, че трябва да се направи необходимото, за да не остане нито един чумав между нас, и че само така можем да се надяваме на душевен покой или в краен случай почтена смърт. Това именно може да облекчи хората и ако не ги спаси, поне няма да им причинява толкова много зло, а понякога дори ще им направи и известно добро. Ето защо реших да отричам всичко, което отблизо или отдалеч, поради добри или лоши основания, причинява смърт или оправдава причиняването на смърт.

Затова и тази епидемия не ме научава на нищо ново, освен че трябва да застана до вас в борбата с нея. Зная сто на сто (да, Рийо, виждате, че съм врял и кипял в живота), че всеки носи в себе си чумата, защото никой, никой в света не е неуязвим по отношение на нея. И че човек трябва да бъде непрестанно нащрек, да не би в момент на разсеяност да дъхне в лицето на другиго и да му предаде заразата. Вроденото е микробът. Останалото — здраве, честност, морална чистота, ако щете — е резултат на волята, която не бива никога да отпада. Честният човек, който не заразява почти никого, е човекът, който най-малко се разсейва. А колко воля и напрежение са нужни, за да не се разсееш никога. Да, Рийо, уморително е да си чумав. Но още по-уморително е да се стремиш да не бъдеш чумав. Затова всички са уморени, тъй като всички днес са малко нещо заразени от чума. Но затова пък ония. които се мъчат да се освободят от чумата, стигат до крайния предел на умората, от която ще ги спаси само смъртта.

Оттук заключавам, че аз вече нямам никаква стойност за самия този свят и че от момента, в който се отказах да убивам, се обрекох на окончателно изгнание. Други ще правят историята. Зная също, че не мога, както изглежда, да съдя тия други. Липсва ми едно качество, за да бъда съзнателен убиец. Значи, аз не съм по-съвършен от другите. Но сега аз приемам ла бъда това, което съм, научих се на скромност. Казвам само, че на тази земя има палачи и жертви и че трябва, доколкото е възможно, да не се съгласяваме да бъдем с палача. Това може би ще ви се стори малко наивно и не знам дали е наивно, но зная, че е вярно. Слушал съм толкова разсъждения, които без малко щяха да ми разбъркат главата и които са объркали доста други глави, за да ги накарат да се съгласят с убийството, че разбрах: цялото нещастие на хората идва от това, че не говорят ясно. Взех решение тогава да говоря и да действувам ясно, за да бъда на прав път. Следователно заявявам, че има палачи и жертви и нищо повече. Ако, заявявайки това, ставам палач самият аз, то поне това е мимо волята ми. Опитвам се да бъда невинен убиец. Виждате, че амбицията ми не е голяма.

Би трябвало, разбира се, да има и трета категория хора, истинските лечители, но такива не се срещат често и трябва да е мъчно нещо да си такъв. Ето защо аз реших за всеки случай да застана на страната на жертвите, за да огранича злините. Бидейки сред тях, ще мога поне да налучкам пътя до третата категория, тоест до душевния покой.

Тару завърши и като полюшваше крак, леко докосваше терасата. След като помълча, докторът се надигна в креслото и попита дали Тару има някаква представа по какъв път ще стигне до душевния покой.

— Да, чрез съчувствието.

Звънчетата на две болнични коли отекнаха в далечината. Викове, отначало неясни, се зачуха откъм края на града, близо до каменистия хълм. Същевременно се разнесе нещо като гърмеж. После отново настъпи тишина. Рийо преброи две мигания на фара. Вятърът сякаш се усили и донесе откъм морето миризма на сол. Сега се чуваше ясно глухото дишане на вълните в подножието на скалите.