Альбер Камю - Чумата

— Висока техника! — рекъл Тару.

— Да — отвърнал самодоволно началникът, като се сбогувал с двамата, — вярно, висока техника.

От изясненото небе падал здрач. Лагерът се къпел в освежаваща, мека светлина. Навред във вечерната тишина се носело тракане на чинии и лъжици. Прилепи прелитали над палатките и за миг изчезвали. На завоя отвъд стените скърцал трамвай.

— Горкият следовател — промълвил Тару на излизане от вратите. — Трябва да направим нещо за него. Но как да помогнеш на следовател?

В града имаше още няколко такива лагера, за които разказвачът от скрупули и от липса на преки впечатления не може да каже много нещо. Би могъл да добави, че самото им съществуване, човешката миризма, която се излъчваше там, боботенето на техните високоговорители във вечерния полумрак, тайнствеността на стените и страхът от тези дамгосани места влияеше тежко върху настроението на нашите съграждани и усилваше смута и неразположението на всички. Произшествията и стълкновенията с властите се увеличиха.

Към края на ноември обаче сутрините станаха доста хладни. Проливни дъждове се изляха на потоци и измиха паважа, изчистиха всяко облаче от небето и то светна над блесналите улици. Обезсиленото слънце всяка сутрин разливаше над града искряща студена светлина. Надвечер въздухът отново ставаше влажен. Такъв момент избра Тару, за да поразкрие сърцето си пред доктор Рийо.

Една вечер към десет часа, след дълъг и изтощителен ден, Тару придружи Рийо при вечерното му посещение у астматика. Небето кротко лъщеше над къщите в стария квартал. Лек ветрец безшумно се носеше из мрачните улици. След уличната тишина двамата мъже изведнъж попаднаха на брътвежа на стареца. Той им съобщи, че някои не са съгласни тлъстият кокал да бъде винаги за едни и същи хора, че веднъж стомна за вода, два пъти и накрая се счупва и че вероятно — и той потри ръце — няма да мине без тупаница. Докато докторът го преглеждаше, той непрекъснато обсъждаше събитията.

Над главите им се разнесоха стъпки. Старата жена забеляза заинтригувания вид на Тару и обясни, че сигурно съседите са излезли горе на терасата. Узнаха, че оттам изгледът към града е чудесен и че терасите на къщите се съединяват и става възможно жените от квартала да си ходят на гости, без да излизат на улицата.

— Да — каза старецът, — качете се. Горе въздухът е хубав.

На терасата нямаше никого, но бяха останали три стола. От едната страна, докъдето поглед стига, се виждаха тераси, чийто край опираше о някаква тъмна камениста грамада, в която разпознаха първия хълм. От другата страна зад няколко улици и зад невидимото пристанище очите потъваха в хоризонта, където небето и земята се сливаха в неясно трептене. На мястото, където знаеха, че надвисват стръмните скалисти брегове, равномерно се появяваше сияние. То идеше от фара на влака, който от пролетта насам продължаваше да се върти за кораби, които завиваха към други пристанища. По изметеното и излъскано от вятъра небе блестяха чисти звезди, които далечният фар посипваше сегиз-тогиз с пепел. Вечерният ветрец донасяше миризма на подправки и морски скали. Тишината беше пълна.

— Хубаво е — каза Рийо, като сядаше. — Сякаш чумата никога не се е качвала тук.

Тару стоеше гърбом и гледаше към морето.

— Да — каза той, след като помълча, — хубаво е.

Той седна до доктора и го погледна внимателно. Светлината на фара прекоси три пъти небето. Долу от улицата се чу тракане на чинии. Някаква врата хлопна в къщата.

— Рийо — започна Тару непринудено, — вие никога не сте пожелали да узнаете какво представлявам аз. Изпитвате ли приятелско чувство към мене?

— Да — отвърна докторът, — изпитвам приятелско чувство към вас. Но досега не сме намерили време.

— Добре, това ме успокоява. Искате ли този час да бъде посветен на приятелството ни?

В отговор Рийо му се усмихна.

— Е, добре, слушайте…

Някъде по съседните улици профуча автомобил и след като отмина, в тишината дълго се разнасяха неясни, далечни възгласи. После отново звездният и небесен покой притисна двамата мъже с всичката си тежест. Тару стана от стола и седна на перилата на терасата срещу потъналия в креслото си Рийо. Върху фона на небето се очертаваше само едрата му фигура. Той говори дълго и ето какво приблизително каза:

— За да не се разпростирам нашироко, Рийо, нека приемем, че аз съм бил болен от чумата дълго преди да познавам този град и неговата епидемия. Оттук трябва да ви стане ясно, че и аз съм човек като всички други. Но има хора, които не знаят това или се чувствуват добре в това състояние, и други, които го съзнават и искат да излязат от него. Аз винаги съм искал да изляза.