Альбер Камю - Чумата

Влезли най-сетне в стадиона. По седалките имало много хора. На терена били разпънати няколкостотин червени палатки, в които отдалеч се забелязвали постели и вързопи. Трибуните били запазени, за да могат карантинираните да се подслонят при жега или дъжд. Но при залез-слънце всички трябвало да се приберат в палатките. Под трибуните в бившите съблекални на играчите, превърнати сега в канцеларии и амбулатории, били поставени душове. Повечето от карантинираните седели по скамейките. Други се шляели вън от очертанията на игрището. Някои пък, приклекнали пред палатките си, разглеждали разсеяно наоколо. Мнозина от карантинираните на трибуните имали грохнал вид и сякаш седели в очакване.

— Какво правят през деня? — попитал Тару.

— Нищо — отговорил Рамбер.

И действително почти всички седели без работа, с празни ръце. Сред това внушително сборище от мъже царяла странна тишина.

— През първите дни тук човек не можеше да си чуе приказката — продължил Рамбер. — Но колкото повече дните минават, хората говорят все по-малко и по-малко.

Като четем бележките, виждаме, че Тару е разбирал тези хора, представял си ги е в началото, натъпкани в палатките, как слушат бръмченето на мухите, почесват се, изливат гнева си или страха си, когато намерят кой да ги слуша. Но щом лагерът се пренаселил, благосклонните уши намалели. Не оставало нищо друго, освен човек да си мълчи и да се пази. И наистина чувствувала се някаква недоверчивост, която сякаш се спущала от сивото и все пак светло небе върху червения лагер.

Да, всички имали недоверчив вид. Щом са ги отделили от другите, то не ще да е току-така — лицата им показвали, че търсят причините и че се боят. Тару спирал поглед върху някои от тях и виждал, че всички гледат с празни очи, че страдат от много тежка раздяла с нещо, което съставлява живота им. И тъй като не могат винаги да мислят за смъртта, изобщо престават да мислят. Почиват си. „Но най-лошото е — пишеше Тару, — че са забравени от света и те го знаят. Познатите им са ги забравили, защото мислят за други неща, и това е понятно. Ония, които ги обичат, също са ги забравили, защото се трепят да правят постъпки и да кроят планове как да ги измъкнат от лагера. Докато мислят за излизането им, не мислят за самите тях. Това също е естествено. И накрая човек установява, че никой не е в състояние да мисли истински за някого дори и в най-тежката беда. Защото да мислиш истински за някого, значи да си погълнат от него всяка минута, без да се отвличащ от друго — нито от домакинство, нито от бръмнали мухи, нито от ядене или сърбеж. Но мухи и сърбеж има винаги. Затова е трудно да се живее. И тези хора, го знаят добре.“

Към тях се приближил началникът на лагера и им казал, че някой си господин Отон иска да ги види. Той отвел Гонзалес в своя кабинет, после придружил Тару и Рамбер до единия край на трибуните, където седналият настрана господин Отон станал да ги посрещне. Бил облечен по същия начин и пак носел колосана яка. Тару забелязал, че само кичурите коса по слепоочията му били много щръкнали и една от връзките на обувките му развързана. Следователно имал уморен вид и нито веднъж не погледнал събеседниците си в очите. Казал, че се радва да ги види и ги моли да изкажат благодарност на доктор Рийо за стореното от него.

Тару и Рамбер мълчали.

— Надявам се — рекъл следователят след известно мълчание, — че Филип не е страдал много.

За пръв път Тару го чул да произнася името на своя син и разбрал, че нещо се е променило. Слънцето преваляло към хоризонта и косите му лъчи огрявали трибуните и позлатявали лицата на тримата.

— Не — отвърнал Тару, — наистина не страда.

Когато двамата се оттеглили, следователят продължил да гледа към залязващото слънце. Отишли да кажат довиждане и на Гонзалес, който проучвал таблицата за надзор чрез биене на барабан. Футболистът засмяно им стиснал ръцете.

— Намерих поне съблекалните, същите са си! — рекъл той.

Малко след това, когато началникът отвеждал Тару и Рамбер, откъм трибуните се раздало силно пращене. После високоговорителите, откъдето в добрите времена се оповестявали резултатите от мачовете или се представяли отборите, съобщили гъгниво, че карантинираните трябва да си влязат в палатките, за да им бъде раздадена храната. Хората бавно напуснали трибуните и с провлечени стъпки се отправили към палатките. Когато всички се прибрали, два малки електрокара, каквито виждаме по гарите, тръгнали из лагера, пренасяйки грамадни тенджери. Хората протягали ръце, два големи черпака загребвали от двете тенджери и сипвали храна в подадените две войнишки канчета. Колата отминавала и при следващата палатка се повтаряло същото.