Альбер Камю - Чумата

Това, което последва, стана известно само от разказа на неговата хазайка. Сутринта тя по обичая си станала рано. След известно време, учудена, че отецът не излиза от стаята си, решила след много колебания да почука на вратата му. Намерила го още в леглото след безсънно прекарана нощ. Усещал задух и изглеждал по-червен от обикновено. Според собствените й думи тя му предложила любезно да повика лекар, но нейното предложение било отхвърлено с рязкост, която дамата смяташе за осъдителна. Не й оставало друго, освен да се оттегли. Малко по-късно свещеникът позвънил и я повикал. Извинил се за проявеното раздразнение и заявил, че не може да става и въпрос за чума, защото няма налице нито един от симптомите й. Всичко се дължало само на мимолетна умора. Старата дама му отговорила с достойнство, че нейното предложение не е било продиктувано от някаква тревога в този смисъл; тя нямала пред вид собствената си безопасност, която е в божиите ръце, а само здравето на отеца, за когото се чувствувала отчасти отговорна. И тъй като той не отвърнал нищо, хазайката му в желанието си, както заяви, да изпълни докрай своя дълг, отново предложила да извика лекар. Свещеникът пак отказал, но дал някакви обяснения, които старата дама смяташе за много неясни. Мислеше, че е разбрала само едно — и точно то й изглеждаше непонятно, — че свещеникът отказал, защото лекарската помощ не била в съгласие с неговите принципи. Хазайката си извадила заключение, че треската е объркала мислите на нейния наемател и се задоволила да му донесе билков чай.

Все така решена да изпълни добросъвестно задълженията, наложени й от обстоятелствата, тя посещавала болния редовно през два часа. Най-силно впечатление й направило непрекъснатото движение на болния. Той постоянно се отвивал и завивал, непрестанно прокарвал ръка по влажното си чело, често се надигал, за да се изкашля задавено, дрезгаво, сякаш нещо се къртело в гърдите му. Струвало й се, че се мъчи, но не може да изтръгне от гърлото си някакви тампони, които го задушават. След такива кризи се отпущал в леглото напълно изтощен. Накрая отново се полуизправял и за миг се втренчвал пред себе си и това било по-обезпокоително от предишното му буйствуване. Старата дама обаче все още се колебаела да повика лекар, за да не дразни болния. Това може би беше обикновена треска, макар и признаците да бяха красноречиви.

Все пак следобеда се опитала да заговори свещеника, но той само измърморил нещо неясно. Тя подновила предложението си. Тогава отецът се надигнал и надъхвайки се, ясно и отчетливо отговорил, че не иска доктор. Хазайката решила да почака до сутринта и ако състоянието на болния не се подобри, да телефонира на номера, който агенция „Рансдок“ повтаря по радиото десетина пъти на ден. Все така добросъвестна към задълженията си, тя имала намерение да наглежда своя наемател през нощта. Но вечерта, след като му дала пресен чай, си полегнала малко и се събудила чак сутринта. Призори изтичала в стаята му.

Отец Панлу лежал проснат неподвижно. Прекомерното зачервяване от вечерта било заменено с оловна бледност, още по-очебийна поради пълнотата на лицето. Той гледал втренчено малкия полилей от разноцветни стъкълца, който висял над леглото. При влизането на старата дама обърнал глава към нея. Според израза на хазайката, приличал на човек, когото са били цяла нощ и сега няма сила да мръдне. Попитала го как се чувствува. С нотка на особено безразличие той отвърнал, че е зле, но не се нуждае от лекар — достатъчно е само да го пренесат в болницата, за да си стане всичко по реда. Изплашена, старата дама се затичала към телефона.

Рийо пристигна по обед. Когато хазайката му разказа всичко, реши, че Панлу има право и че сигурно вече е твърде късно. Отецът го посрещна със същото безразличие. Рийо го прегледа и остана изненадан, че не открива нито един от главните симптоми нито на лимфатичната, нито на белодробната чума освен задуха и чувството на тежест в дробовете. Във всеки случай пулсът беше тъй слаб и общото състояние толкова обезпокоително, че надеждата беше много малка.

— Нямате нито един от основните симптоми на болестта — заяви той на Панлу. — Но има съмнение и аз съм длъжен да ви изолирам.

Свещеникът се усмихна особено, сякаш от любезност, но не отговори. Рийо излезе, за да телефонира, и пак се върна. Погледна отеца и каза кротко:

— Ще остана при вас.

Свещеникът като че ли се посъживи, обърна очи към доктора и в погледа му се появи нещо като топлота. После произнесе с труд, и то така, че не можа да се разбере дали го казва с тъга, или не: