Альбер Камю - Чумата

Рийо едва успя да си помисли, че Панлу бе стигнал до границата на ереста, когато отецът пак заговори страстно, че именно тази повеля, това изрично искане представлява божията благодат за християнина. То е и неговата добродетел. Той знаеше, че мнозина, свикнали с класическия морал, отличаващ се с повече милосърдие, ще останат неприятно засегнати от такава прекомерна добродетел. Но религията през време на чума не е като всекидневната религия и макар бог да допуща и дори да желае човешката душа да си отпочива и да се радва на щастието, иска от нея да бъде изключителна при крайното нещастие. Днес бог проявява милост към чадата си, като ги поставя в тежко изпитание, но чрез него те ще постигнат най-голямата добродетел — тази на Всичкото или Нищото.

През миналия век един невежа автор твърдеше, че е открил тайната на църквата, заявявайки, че няма чистилище. Под това подразбираше, че няма полумерки, има само рай и ад, и човек може да бъде само или спасен или осъден, според своя избор. Панлу нарече това ерес, която само една безпътна душа може да роди. Защото чистилище съществува. Но несъмнено идва време, когато това чистилище не е много надеждно, настъпват времена, когато няма простими грехове. Всеки грях става смъртен и всяко равнодушие престъпно. Това значеше или всичко, или нищо.

Панлу млъкна и Рийо чу ясно как вятърът свири под вратите. Изглежда, беше се засилил. Тогава отецът продължи и каза, че безусловната вяра, за която става дума, не може да бъде разбрана в такъв тесен смисъл, какъвто най-често й придават, че не се отнася за обикновено примирение, нито дори за трудно постижимо смирение. Отнася се за унижение, но такова, при което униженият е съгласен да го унижат. Без съмнение страданията на едно дете оскърбяват ума и сърцето. Но именно за това човек трябва да ги приеме. Именно за това, и Панлу увери своите слушатели, че онова, което ще каже, не е лесно за казване, трябва да пожелае тия страдания, защото такава е волята божия. Само така християнинът ще очисти душата си докрай и едва когато изгори всички мостове, ще може да направи необходимия избор. Ще избере безусловната вяра, за да не стигне до пълното отрицание. И както ония прости женици, които, след като научат, че циреите представляват естествените пътища за изхвърляне на заразата от тялото, отиват в църквата и се молят за своя болен: „Господи, нека да му наберат жлезите“, така и християнинът трябва да се остави на волята божия, дори когато е неразбираема. Не можем да кажем: „Това го разбирам, но не го приемам“, трябва да вникнем в същността на неприемливото, за да направим нашия избор. Детските страдания са горчив залък, но без този залък душата ни ще загине от духовен глад.

На това място от проповедта глухото скърцане на столовете, което съпътствуваше главно паузите на отец Панлу, стана по-отчетливо, но неочаквано проповедникът усили глас и поставяйки се на мястото на своите слушатели, запита какво трябва всъщност да бъде нашето поведение. Никак не се съмняваше, че ще бъде произнесена ужасната дума „фатализъм“. Е, добре, той няма да се стъписа пред нея, стига да му позволят да й прибави прилагателното „действен“. Разбира се, няма да подражаваме на християните от Абисиния, за които вече се спомена. И през ум не бива да ни минава да заприличваме на онези чумави персийци, които насъсквали глутница кучета върху християнските санитарни отреди и високо призовавали небето да прати чумата на неверниците, опълчили се срещу изпратеното от господа зло. Но не трябваше да се подражава и на монасите от Кайро, които във време на чумните епидемии през миналия век даваха причастие, като хващаха нафората с щипци, за да избягнат допира с влажните топли уста, стаили може би заразата. Еднакво грешаха и чумавите персийци, и монасите от Кайро. Защото за първите детските страдания не значеха нищо, а при вторите, обратното — естественият човешки страх от болката беше надделял над всичко. И в двата случая въпросът беше ловко заобиколен. Всички оставаха глухи за божия глас. Но имаше и други примери, които отец Панлу искаше да припомни. Ако вярваме на летописеца на голямата чума в Марсилия, от осемдесет и един монаси в манастира „Ла Мерси“ оцелели само четирима. И от тия четирима тримата избягали. Така разказваха летописците, а не им беше работа да говорят повече. Четейки това, цялата мисъл на отец Панлу се насочила към онзи, който останал сам при седемдесет и седемте трупа въпреки примера на тримата си другари. И като удари с юмрук по амвона, отецът се провикна: