Альбер Камю - Чумата

— Господи, спаси това дете.

Но детето продължаваше да вика и болните около него се развълнуваха. Болният, който охкаше на другия край на стаята, засили стенанията си и също започна да вика, а другите запъшкаха по-силно. В стаята се разля вълна от ридания, които заглушиха молитвата на отец Панлу, и Рийо, вкопчил ръце в железните пръчки на леглото, затвори очи, пиян от умора и погнуса.

Когато ги отвори, Тару стоеше до него.

— Трябва да изляза — промълви Рийо, — Не мога вече да ги понасям.

Но болните внезапно млъкнаха и докторът разбра, че викът на детето постепенно отслабва, докато най-сетне съвсем пресекна. Стенанията наоколо се подновиха, само че глухи като далечно ехо на тази току-що завършила борба. Защото борбата бе завършила. Старият доктор Кастел мина от другата страна на леглото и установи края. Детето, смалило се изведнъж, почиваше върху разбърканите завивки с отворена, но вече онемяла уста и с незасъхнали сълзи по личицето.

Панлу се доближи до тялото и направи кръстен знак. После прибра расото си и тръгна да излезе.

— Ще правим ли нови опити? — обърна се Тару към Кастел.

Старият лекар поклати глава.

— Може би — рече той с горчива усмивка. — Все пак детето се съпротивлява дълго.

Но Рийо вече бързаше навън от стаята, и то с такъв израз, че когато мина край Панлу, свещеникът протегна ръка да го задържи.

— Почакайте, докторе — рече той.

Рийо поривисто се обърна и извика вън от себе си:

— Това дете поне беше невинно. Вие го знаете.

После се извърна и като изпревари Панлу при вратата, отиде чак в дъното на училищния двор. Седна там на една пейка под потъналите в прах дръвчета и избърса потта, която влизаше в очите му. Имаше желание още да крещи, та дано се развърже най-сетне стегналият сърцето му възел. Горещината бавно се стичаше от клоните на фикусовите дръвчета. Синьото сутрешно небе бързо нахлузваше белезникав калъф, който правеше въздуха още по-задушен. Рийо се отпусна на скамейката. Гледаше клоните и небето, нормализираше дишането си, уталожваше умората си.

— Защо ми говорихте с толкова гняв? — произнесе един глас зад него. — Зрелището и за мене беше непоносимо.

Рийо се обърна и видя Панлу.

— Вярно е — рече той. — Простете ми. Умората ме подлудява. Има часове в тоя град, когато душата ми се изпълва само с бунт.

— Разбирам — промълви Панлу, — Бунтуваме се, защото всичко това ни надхвърля. Но може би сме длъжни да обичаме онова, което не разбираме.

Рийо рязко се изправи. Погледна свещеника с всичката сила и страст, на които беше способен, и разтърси глава.

— Не, отче, не. Моята представа за любовта е друга. И докато съм жив, ще отказвам да обичам такъв свят, в който децата са изтезавани.

По лицето на отец Панлу мина сянка на смущение.

— Ах, докторе — вече той с тъга, — сега разбрах какво значи просветление.

Но Рийо беше се отпуснал уморено на пейката. Почувствува се отново отпаднал и заговори по-меко:

— Такова нещо няма у мене, сигурен съм. Да споря с вас за това обаче, не искам. Ние работим заедно в името на една цел, която ни свързва отвъд богохулствата и молитвите. Единствено тя има значение.

Панлу седна до Рийо. Изглеждаше развълнуван.

— Да, да — повтори той. — Вие също работите за спасението на човека.

Рийо се опита да се усмихне.

— Спасението на човека е дума прекалено голяма за мене. Не отивам толкова далеч. Интересува ме неговото здраве, най-напред здравето му.

Панлу се запъна.

— Докторе — рече той и не се реши да продължи. По челото му също изби пот. Той измърмори: „Довиждане“ и стана. Очите му блестяха. Рийо седеше замислен и когато свещеникът понечи да тръгне, той се надигна и пристъпи към него.

— Още веднъж простете — каза той. — Това избухване няма да се повтори.

Панлу му подаде ръка и рече печално:

— И все пак аз не можах да ви убедя.

— Какво от това? — възрази Рийо. — Вие знаете, че от всичко най-много мразя смъртта и болката. Искате или не искате, но ние с вас сме се събрали заедно, за да ги търпим и да се борим срещу тях.

Той задържа ръката на Панлу и добави, като отбягваше погледа му:

— Виждате, че сам бог не може сега да ни раздели.

Откакто влезе в санитарните отреди, Панлу беше неотлъчно из болниците и чумавите места. Между спасителите той зае онова място, което смяташе, че му се полага, сиреч първото. Принуден беше често да гледа смъртта. И макар по принцип да се чувствуваше предпазен чрез ваксината, мисълта за собствената му смърт съвсем не му беше чужда. Външно изглеждаше винаги спокоен. Но от деня, в който дълго наблюдава как умира детето, той се промени. По лицето му се изписа растящо напрежение. И когато, усмихвайки се, съобщи на доктора, че в момента подготвя един малък трактат на тема: „Може ли един свещеник да потърси лекарска помощ“, Рийо доби впечатление, че нещата са по-сериозни, отколкото отец Панлу ги показва. Тъй като докторът изрази желание да се запознае с неговия труд, Панлу каза, че му предстои да изнесе проповед на литургията за мъже, където ще изложи някои от своите схващания.