Альбер Камю - Чумата

— Братя, трябва да бъдем като единствения, който останал.

Не става дума да се откажем от предпазните мерки, този разумен ред, който обществото внася в безредието на едно бедствие. Не бива да слушаме моралистите, които твърдят, че трябва да се преклоним и всичко да изоставим. Необходимо е само да тръгнем напред в тъмнината малко слепешката и да се опитаме да правим добро. За останалото трябва да чакаме, да се уповаваме на бога дори и за смъртта на децата, без да търсим лична опора.

На това място отец Панлу спря вниманието върху величавия образ на епископ Белзюнс през време на марсилската чума. Припомни как в края на епидемията епископът, след като направил всичко, което трябвало да се направи, и след като разбрал, че няма друго средство, взел хранителни припаси, затворил се в своя дом и поръчал да го зазидат; жителите на града, за които той бил кумир, при един обрат на чувствата, какъвто наблюдаваме при прекомерно страдание, се разгневили, оградили къщата с трупове, за да го заразят, и дори хвърляли телата през стените, с цел да го погубят по-сигурно. Така епископът в момент на последна слабост си беше въобразил, че се усамотява в царството на смъртта, а мъртвите заваляха от небето върху главата му. А какво остава за нас, които трябва да се убеждаваме, че няма спасителен остров в океана на чумата. Не, среден път няма! Да приемем възмутителната действителност, защото трябва да избираме — или да мразим бога, или да го обичаме. А кой ще посмее да избере омразата към бога?

— Братя — завърши най-сетне Панлу, — любовта към бога е тежка. Тя изисква пълно отричане от самия себе си, презрение към собствената си личност. Но тя едничка може да заличи страданието и смъртта на децата, тя едничка прави тая смърт необходима, тъй като е невъзможно да бъде разбрана и затова може да бъде само желана. Ето трудния урок, който исках да споделя с вас. Ето каква трябва да бъде нашата вяра — жестока в очите на хората, смела в очите на бога. Пред тая страшна картина всички сме равни. На тоя връх всичко ще се смеси и уеднакви и от привидната несправедливост ще избликне истината. Затова в много църкви на Южна Франция чумавите от векове насам почиват под църковните плочи, над техните гробове пее хорът и свещениците отслужват литургия, а от праха им, в който и децата имат своя дял, се излъчват идеите, които те проповядват.

Когато Рийо си тръгна, силен вятър нахлу през полуотворената врата и удари богомолците право в лицето. Внесе в църквата миризма на дъжд, на мокри тротоари и ги накара, преди да са излезли, да си представят как изглежда градът. Стар свещеник и един млад дякон вървяха пред Рийо и на вратата едва успяха да задържат шапките си. Старият продължаваше да обсъжда проповедта. Признаваше красноречието на Панлу, но се смущаваше от дързостта на изказаните мисли. Смяташе, че проповедта изразява не толкова сила, колкото тревога, а на възрастта на Панлу един свещеник няма право да бъде неспокоен. Младият дякон навеждаше глава, за да се пази от вятъра, и твърдеше, че ходи често у отец Панлу, следи развоя на мислите му и знае, че неговият трактат ще бъде още по-дързък, така че сигурно няма да бъде отпечатан.

— Каква е всъщност идеята му? — попита старият. Бяха стигнали до притвора на църквата и вятърът ги посрещна с такъв вой, че пресече думите на дякона. После той каза само:

— Ако един свещеник потърси лекарска помощ, получава се противоречие с вярата му.

Тару, комуто Рийо предаде речта на Панлу, заяви, че познава един свещеник, който през време на войната открил трупа на един младеж с избодени очи, и оттогава загубил вярата си в бога.

— Панлу е прав — добави Тару. — Когато намери невинността с извадени очи, християнинът или трябва да престане да вярва, или да приеме извадените очи. Панлу не иска да изгуби вярата си и ще отиде докрай. Това е искал да каже.

Ще могат ли тези думи на Тару да хвърлят малко светлина върху последвалите злощастни събития, по време на които държането на Панлу се стори непонятно за околните, ще съдим после.

Няколко дни след проповедта Панлу се премести в друга квартира. По онова време развоят на епидемията предизвикваше непрекъснати размествания из града. Така и Тару беше излязъл от хотела, за да се премести у Рийо, така и отец Панлу опразни апартамента, където беше го настанил неговият орден, и отиде да живее у една стара жена, постоянна посетителка на църквата и още незасегната от чумата. През време на преместването свещеникът почувствува нарасналата му умора и безпокойство. Това стана причина да загуби уважението на своята хазайка. Защото, когато тя се залови да хвали горещо пророческата сила на света Одилия, Панлу прояви съвсем леко нетърпение, дължащо се без съмнение на преумората. Каквито и усилия да полагаше след това да спечели поне благосклонното равнодушие на старата дама, нищо не помогна. Направил беше лошо впечатление. Всяка вечер, преди да се прибере в стаята си, изпълнена с ръчно плетени дантели, трябваше да гледа гърба на хазайката си, седнала в салона, след като му беше казала сухо, без да се извърне: „Добър вечер, отче.“ В такава една вечер на лягане той усети, че главата му се цепи от болка и от дланите и слепоочията му избива огънят на треската, която той носеше от няколко дни.