Альбер Камю - Чумата

На пръв поглед болестта би трябвало да се разпростре, но тъй като случаите на лимфатичната чума намаляваха, сметката се изравняваше.

Явяваха се обаче други поводи за безпокойство вследствие затруднения в снабдяването, които все повече нарастваха. Тук се намеси и спекулата, така че липсващите на пазара продукти от първа необходимост започнаха да се продават на баснословни цени. Бедните семейства се озоваха в много тежко положение, а в същото време богатите не се лишаваха от нищо. Сега, когато би могла чрез безпристрастието, което проявяваше в своята работа, да укрепи равенството между нашите съграждани, тя, напротив, изостряше чувството за неправда в човешките сърца чрез естествените егоистични прояви. Оставаше само безупречното равенство пред смъртта, но такова равенство никой не желаеше. Страдащите от глад бедняци с все по-голям копнеж мислеха за съседните села и градове, където животът беше свободен и хлябът евтин. И понеже не можеха да ги нахранят достатъчно, те живееха с безразсъдната мисъл, че трябва да ги пуснат да заминат. Така че из града се разпространи един лозунг, който можеше да се прочете понякога на стените или да се чуе при минаването на префекта по улиците: „Хляб или въздух!“ Тази духовита фраза даде сигнал за няколко бързо потушени манифестации, чийто сериозен характер обаче не убягна от ничие внимание.

Вестниците естествено се подчиняваха на заповедта да поддържат на всяка цена оптимизма у населението. Според техните писания характерен за положението беше вълнуващият „пример на спокойствие и хладнокръвие“, което проявяваше населението. Но в един затворен град, където нищо не остава скрито, никой не се заблуждаваше по отношение на „примера“ на населението. И за да получим точна представа за въпросното спокойствие и хладнокръвие, достатъчно беше да влезем в карантинното помещение или в някой изолационен лагер, организиран от административните власти. Разказвачът, зает другаде, не е запознат с тях. Затова може да цитира тук впечатленията на Тару.

Тару в своите бележки действително съобщава, че е посетил заедно с Рамбер лагера, обзаведен в градския стадион. Този стадион е разположен до самите врати на града и стига от едната страна до улицата, където минават трамваите, а от другата — до празните места, простиращи се чак до платото, върху което е застроен градът. Високи бетонни стени го заграждат и достатъчно беше да се поставят постове на четирите му врати, за да стане трудно всяко измъкване оттам. Стените също така пречеха на външни хора да безпокоят с любопитството си карантинираните. В замяна на това нещастниците през целия ден слушаха минаващите трамваи, без да ги виждат, и по засилената глъчка в тях отгатваха часовете на започване и завършване на работното време в учрежденията. Знаеха, че животът, от който бяха изключени, продължава на няколко метра от тях и че бетонните стени разделят два свята, по-чужди един на друг, отколкото ако биха били на различни планети.

Тару и Рамбер избрали един неделен следобед и се запътили към стадиона. Придружавал ги Гонзалес, футболистът, когото срещнали по пътя и когото Рамбер убедил да упражнява надзор над лагера чрез биене на барабан. Гонзалес се съгласил и Рамбер го повел да го представи на началника на лагера. При срещата си с двамата Гонзалес казал, че преди чумата точно в тоя час на деня е обличал спортното си облекло, за да играе. Сега, когато стадионите били реквизирани, нямало вече мачове и Гонзалес се чувствувал, а и изглеждал като човек, който се чуди какво да прави. Това била и една от причините да приеме надзора над лагера при условие, че ще го упражнява само в края на седмицата. Небето се покривало наполовина с облаци и Гонзалес, като погледнал нагоре, тъжно отбелязал, че такова време, нито дъждовно, нито горещо, е най-благоприятно за футболна среща. Той им описал, доколкото можал, миризмата на разни мехлеми и компреси в съблекалните, претъпканите с народ трибуни, яркоцветните фланелки върху ръждивия терен, лимоните или лимонадата, която през време на почивките забива хиляди ободряващи иглички в пресъхналите гърла. Тару отбелязва, че през целия път из неравните улици на предградието футболистът не преставал да рита камъни. Опитвал се да ги вкара право в гърлата на водосточните тръби и когато му се удавало, заявявал: „Един на нула." Щом изпушвал цигарата си, изплювал фаса и се опитвал да го ритне, преди да падне. Близо до стадиона играели деца и отпратили топката към минаващите; Гонзалес се затичал и с точен удар им я върнал.