Альбер Камю - Чумата

Когато бях млад, живеех с мисълта за своята невинност, тоест без никаква мисъл. Не съм се мъчил в живота, започнах съвсем прилично. Всичко ми се удаваше, бях схватлив, вървеше ми с жените и ако имах някои тревоги, те отминаваха, както бяха дошли. Един прекрасен ден започнах да размишлявам. Сега…

Трябва да ви кажа, че не бях беден като вас. Баща ми беше прокурор, а това е солидно положение. Но тъй като беше добряк, нямаше вид на прокурор. Майка ми беше простичка и безлична, никога не съм преставал да я обичам, но предпочитам да не говоря за нея. Баща ми се грижеше топло за мене и ми се струва дори, че се опитваше да ме разбере. Имаше любовни похождения вън от семейството, сега съм сигурен, но съвсем не се възмущавам. Поведението му в това отношение беше такова, каквото можеше да се очаква, и не оскърбяваше никого. Казано накратко, не беше много оригинален и днес, когато е вече покойник, аз си давам сметка, че ако и да не е живял като светец, то в никой случай не е бил лош човек. Държеше златната среда, това е всичко, и беше от ония хора, към които изпитваме разумна и трайна привързаност.

Той си имаше обаче една чудатост: на нощната му масичка винаги стоеше големият пътеводител „Chaix“. Не защото често пътуваше. Отиваше само през време на отпуските си в Бретан в един малък чифлик. Но беше в състояние да каже точно кога тръгва и кога пристига влакът Париж — Берлин, какви комбинации трябва да се направят в разписанието, за да се отиде от Лион във Варшава, колко километра точно има между кои да са от посочени от вас столици. Можете ли да кажете например как се отива от Бриансон до Шамони? Дори един началник-гара ще се обърка. Но баща ми не се объркваше. Използуваше почти всичкото си време вечер, за да обогатява познанията си в тази област, и се гордееше с тях. Всичко това много ме забавляваше и аз често го питах, като сверявах отговорите му с „Chaix“ и бях очарован, че не греши. Тези занимания ни свързваха много, защото аз му бях доброволният слушател, когото той ценеше. Аз пък от своя страна намирах, че това негово превъзходство, което се отнасяше до железниците, струваше колкото всяко друго.

Но ето че се увличам и рискувам да предам прекалено голяма важност на този добър човек. Защото, в заключение казано, той има само косвено влияние върху моя път. Най-многото да приемем, че ми е създал удобния случай. Действително, когато станах на седемнадесет години, баща ми ме покани да го чуя в съда. Отнасяше се до едно важно углавно дело, в което той, разбира се, възнамеряваше да се покаже в най-добрата си форма. Смятам също, че разчиташе на тази церемония, за да порази младото ми въображение и да ме подтикне към кариерата, която самият той бе избрал. Приех, за да му доставя удоволствие, а и защото сам бях любопитен да го видя и чуя в друга роля, различна от онази, която играеше в семейството. Не мислех за нищо повече. Онова, което ставаше в съда, винаги бе ми изглеждало естествено и неизбежно, както парадът на 14 юли или както раздаването на награди в края на учебната година. Представите ми за съда бяха напълно абстрактни и не ме смущаваха.

През този ден обаче запомних само едно лице — обвиняемия. Мисля, че действително беше виновен, не е важно в какво. Но този дребен, около тридесетгодишен човечец, с червеникави редки коси, изглеждаше така решен да признава всичко, така ужасен от онова, което бе извършил и което щяха да му сторят, че след няколко минути аз вече не виждах нищо друго освен него. Изглеждаше като бухал, подплашен от силна светлина. Възелът на вратовръзката му стоеше накриво. Гризеше ноктите на едната си ръка, на дясната. Няма защо да се спирам на повече подробности, за вас е ясно, че той живееше.

Но аз установих този факт внезапно, тъй като до този миг бях мислил за него само като за „обвиняем“. Не мога да кажа, че забравих тогава баща си, но нещо ме стегна в гърдите и насочи цялото ми внимание към подсъдимия. Не чувах почти нищо, чувствувах, че искаха да убият този жив човек, и страхотен инстинкт, подобно на вълна, с някакво упорито заслепление ме тласкаше на негова страна. Дойдох на себе си едва когато баща ми започна обвинителната си реч.

Той беше силно променен в червената си роба, без сянка от добродушие и сърдечност. От устата му излизаха, гърмяха като змии гръмки фрази. Разбрах, че настояваше за смъртта на този човек в името на обществото и дори искаше да му отрежат главата. Вярно е, че казваше само това: „Тази глава трябва да падне!“ Но в края на краищата разликата не е голяма. Получи се същото, тъй като главата падна. Наистина не точно той свърши тази работа. А аз, който по изключение проследих после процеса до самия му край, почувствувах към този нещастник много по-голяма, просто замайваща близост, отколкото бях изпитвал някога към моя баща. Баща ми обаче, съгласно обичая, трябваше да присъствува на онова нещо, което деликатно наричат „последни минути“ и което би трябвало да се нарече най-гнусно убийство.