Альбер Камю - Чумата

— Изобщо — каза Тару скромно — интересува ме как човек може да стане светец.

— Но вие не вярвате в бога.

— Точно тъй. Можеш ли да станеш светец без бога — това е единственият конкретен проблем, който ме занимава днес.

Внезапно оттам, откъдето се бяха чули виковете, блесна силна светлина и понесена от вълните на вятъра, до двамата мъже достигна неясна глъчка. Светлината тутакси помръкна, само по ръба на терасите остана леко зарево. При едно спиране на вятъра ясно се различиха викове, после тътен на залп и човешка врява. Тару стана и се ослуша. Не се чуваше вече нищо.

— Пак са се били при вратите.

— Престанаха — каза Рийо.

Тару измърмори, че никога няма да престанат, че ще се дадат още жертви, защото това влиза в реда на нещата.

— Може би — отговори докторът, — но аз, знаете ли, се чувствувам по-свързан с победените, отколкото със светците. Нямам вкус, струва ми се, към героизма и светостта. Интересува ме едно — да бъда човек.

— Да, ние се домогваме до едно и също нещо, само че аз не съм толкова амбициозен.

Рийо помисли, че Тару се шегува, и го погледна. Но при мътната светлина на небето той видя тъжно и сериозно лице. Вятърът отново задуха и Рийо усети по кожата си влага. Тару се раздвижи.

— Знаете ли — каза той — какво би трябвало да направим в името на приятелството?

— Каквото пожелаете — каза Рийо.

— Да се изкъпем в морето. Това удоволствие е достойно дори за един бъдещ светец.

Рийо се усмихна.

— С нашите пропуски можем да отидем до вълнолома. Пък най-сетне страшно глупаво е да се живее само с чумата. Разбира се, човек трябва да води борба за жертвите, но ако престане да обича всичко останало, за какво му е тази борба?

— Да — каза Рийо, — да вървим!

Малко по-късно колата ги отведе до желязната ограда на пристанището. Луната бе изгряла. Млечното небе хвърляше навред бледи сенки. Отзад се трупаха една върху друга къщите на града и оттам идеше горещо и болно дихание, което ги тласкаше към морето. Показаха книжата си на един пазач, който дълго ги преглежда. Минаха по насипи, покрити с бъчви, дъхащи на вино и риба, и поеха към вълнолома. Миризмата на йод и водорасли им подсказа близостта на морето. После го чуха.

То плискаше кротко в подножието на големите каменни блокове на вълнолома и докато ги изкачваха, морето се появи — плътно като кадифе, гладко и гъвкаво като животно. Настаниха се върху камъните, обърнати към морето. Водите бавно се издуваха и спадаха. При това кротко дишане на морето по повърхността му се появяваха и изчезваха маслени отблясъци. Отпред лежеше безкрайната нощ. Рийо чувствуваше под пръстите си грапавото лице на камъните и някакво особено щастие го изпълваше. Обърна се към Тару и различи по спокойния тържествен израз на приятеля си същото щастие, което не забравя нищо, дори убийството.

Съблякоха се. Рийо се гмурна пръв. Студена отначало, водата му се стори хладка, когато излезе на повърхността. След няколко размаха разбра, че морето тази вечер е топло, както са топли моретата наесен, когато отнемат от земята натрупаната през дългите месеци топлина. Плуваше равномерно. Ударите на краката му оставяха след него кипяща пяна, водата струеше по мишците му и се плъзгаше по бедрата. Глухо изпляскване му подсказа, че и Тару се е гмурнал. Рийо се обърна по гръб и остана така неподвижен, с лице към лунното небе, обсипано със звезди. Пое дълбоко дъх. Започна да различава все по-ясно плясъка на водата, необикновено отчетлив в тишината и самотата на нощта. Тару приближаваше, чуваше се вече дишането му. Рийо се обърна, изравни се с приятеля си и заплува в същия ритъм. Тару напредваше по-бързо и докторът трябваше да засили движенията си. Няколко минути те плуваха в такт, с еднакъв устрем, сами, далеч от света, освободени най-сетне от града и от чумата. Рийо се спря пръв и те поеха бавно назад. Само когато навлязоха в едно ледено течение, те ускориха безмълвно движенията си, подгонени от тази изненада на морето.

Облякоха се и тръгнаха, без да продумат. Но сърцата им се сливаха в едно и споменът за тази нощ им беше мил. Когато забелязаха отдалеч караула, Рийо знаеше, че Тару си казва като него, че болестта ги е забравила за кратко време, че всичко беше много хубаво, но че сега трябва да започнат пак отново.

Да, трябваше да започнат отново, защото чумата не забравяше никого за дълго. През целия месец декември гореше в гърдите на нашите съграждани, разпалваше пещите на крематориума, населяваше лагерите със сенки, чиито ръце висяха в бездействие, и нито за миг не спря да напредва със своята търпелива отсечена стъпка. Властите бяха разчитали на студените дни, за да спрат нейното напредване, обаче чумата премина през първите застудявания, без да се обърка. Трябваше още да се чака. Но човек престава да чака, след като е чакал прекалено дълго, и целият град живееше без бъдеще.