Альбер Камю - Чумата

— Благодаря, но духовните лица нямат приятели. Те се уповават само на бога.

Поиска разпятието, което беше закачено над главата му. Подадоха му го и той впери очи в него.

В болницата Панлу не отвори уста. Остави се като вещ на всички лечебни процедури, но не изпусна от ръце разпятието. Все пак неговият случай продължаваше да бъде неясен. Съмнението не напущаше Рийо. Това беше и не беше чума. Впрочем от известно време тя се забавляваше да обърква диагнозите. Но в случая с Панлу последиците показаха, че несигурността е без значение.

Треската се усили. Кашлицата ставаше все по-раздираща и измъчваше болния целия ден. Най-сетне вечерта той изхрачи тампона, който го задушаваше. Беше червено валмо. В разгара на треската Панлу гледаше все така равнодушно и когато на другия ден сутринта го намериха умрял, полуувиснал в леглото навън, неговият поглед не изразяваше нищо. В болничния му лист вписаха: „Съмнителен случай.“

Тази година Голямата задушница мина не както обикновено. И времето беше в унисон с настроението. То рязко се промени и след късните горещини внезапно захладя. Както други години, сега духаше постоянно студен вятър. Големи облаци пробягваха по небето, засенчваха за миг къщите, а като отминеха, студената и златиста ноемврийска светлина пак ги заливаше. Появиха се първите шлифери. Броят на лъскавите гумирани платове сега беше изненадващо голям. Вестниците бяха съобщили, че преди двеста години по време на големите чумни епидемии в Южна Франция лекарите, за да се предпазят, са се обличали в намаслени дрехи. Магазините използуваха момента, за да пробутат една партида демодирани мушами, с които хората разчитаха да добият имунитет.

Но всички тези сезонни промени не можеха да ни накарат да забравим опустелите гробища. През други години на тоя ден трамваите се пълнеха с блудкава миризма на хризантеми и процесии от жени тръгваха към мястото, където бяха погребани близките им, за да окичат с цветя техните гробове. На Задушница всеки се опитваше да изкупи пред покойника си дългите месеци на забрава. Но тая година никой не искаше да мисли за умрелите. Прекалено много вече се мислеше за тях. И не беше време да ги спохождат с малко съжаление и много тъга. Те престанаха да бъдат изоставените, при които се ходи един път годишно за оправдание. Превърнаха се в натрапници, които се мъчехме да забравим. Ето защо тази година празникът на покойните беше, така да се каже, претупан набързо. Според Котар, чийто език, по думите на Тару, ставаше все по-подигравателен, сега всеки ден беше празник на мъртъвците.

И наистина празничните огньове на чумата се разгаряха все по-весело в пещите на крематориума. Вярно е, че броят на мъртвите не се увеличаваше всеки ден. Изглежда обаче, че развилнялата се чума беше заседнала удобно и извършваше всекидневните си убийства с точността и изправността на старателен чиновник. По принцип, а и според осведомените, това беше добър признак. Графикът на болестта, който показваше най-напред непрекъснато покачване, а после продължителен застой, изглеждаше съвсем окуражителен за доктор Ришар например.

— Добър, превъзходен график! — казваше той.

Смяташе, че болестта е стигнала в пътя си до равнище, както сам се изразяваше. Отсега нататък не й оставаше друго, освен да слиза. Заслугата отдаваше на новия серум на доктор Кастел, който напоследък действително постигна няколко неочаквани успеха. Старият Кастел не възразяваше, но знаеше, че нищо не може да се предвижда, тъй като историята на епидемиите познава най-непредвидени скокове. Префектурата, която отдавна желаеше да успокои духовете, макар чумата да не й даваше възможност, се накани да свика лекарите и да им поиска доклад по този случай. Тогава именно самият доктор Ришар беше отнесен от чумата, и то точно „на равното“.

Макар този несъмнено печален случай в края на краищата да не доказваше нищо, административните власти изпаднаха в песимизъм със същата непоследователност, с която в началото изпаднаха в оптимизъм. Само доктор Кастел продължи да приготвя своя серум колкото можеше по-грижливо. Не остана нито една обществена сграда, непревърната в болница или в лазарет, и ако все още не посягаха на префектурата, то беше, защото трябваше да има едно място, където да се събират. Но, общо взето, поради относителния застой на чумата по това време, създадената от Рийо организация се оказа достатъчна. Лекарите и санитарите работеха до премаляване, но не се тормозеха от мисълта, че трябва да положат още повече усилия. Трябваше само да продължават със същия темп това, тъй да се каже, свръхчовешко напрежение. Белодробните форми на болестта, проявили се напоследък, сега се умножаваха по четирите краища на града, сякаш вятърът запалваше и раздухваше пожарите в човешките гърди. Повръщайки кръв, болните умираха още по-скоро. При тази нова проява на епидемията имаше опасност заразителността да се увеличи. Откровено казано, мнението на специалистите по този въпрос винаги е било различно. Все пак за по-голяма сигурност санитарите продължаваха да носят маски.