Альбер Камю - Чумата

— Бих желал да дойдете, докторе, темата ще ви заинтересува.

Отецът произнесе втората си проповед в един силно ветровит ден. Трябва да признаем, че редиците на присъствуващите бяха много по-разредени, отколкото първия път, защото такъв вид зрелище не криеше вече за нашите съграждани очарованието на новостта. При трудните обстоятелства, които градът изживяваше, самата дума „новост“ беше загубила своя смисъл. Впрочем повечето от хората, ако не бяха напълно изоставили своите религиозни задължения или не ги съчетаваха с дълбоко безнравствения си личен живот, заменяха обикновените религиозни обреди с глупави суеверия. Предпочитаха да носят защитни талисмани или муската на свети Рош, отколкото да посещават литургиите.

Можем да посочим за пример неумереността, с която нашите съграждани се отдаваха на пророчества. През пролетта, когато все още очакваха всеки момент края на болестта, никой не питаше другите колко ще трае епидемията, понеже убеждаваше сам себе си, че няма да е дълго. Но колкото повече времето минаваше, започнаха да се опасяват, че на това зло наистина не му се вижда краят и от този момент нататък прекратяването на епидемията стана предмет на всички надежди. Започнаха да минават от ръка на ръка пророчествата на разни маги и светци от католическата църква. Печатарите веднага подушиха изгодата, която биха могли да извлекат от това увлечение, и отпечатаха в много екземпляри въпросните текстове. И като забелязаха, че хорското любопитство е ненаситно, те поощриха издирванията в градските библиотеки на всички доказателства от тоя род из анекдотичната история и ги разпространяваха из града. Ако в нея не достигате нещо в това отношение, поръчваха на журналистите да го допълнят и те се показваха толкова сведущи по тия въпроси, колкото и техните предшественици от миналите столетия.

Някои пророчества се появиха дори в подлистници из вестниците и се четяха със същата жадност, както и сантименталните истории от преди чумата. Правеха се предвиждания въз основа на някакви особени изчисления, в които участвуваше числото хиляда от текущата година, броят на умрелите и на изминалите при чумата месеци. Други правеха сравнения с големите чумни епидемии в миналото, намираха сходства, които в предсказанията се отбелязваха като трайни, и посредством също такива чудновати пресмятания вадеха поука за сегашното изпитание. Но най-голяма стойност публиката придаваше безспорно на ония, в които се говореше на апокалиптичен език за поредица от събития, тъй като всяко от тях можеше да бъде настоящето, които със своята сложност позволяваха всевъзможни тълкувания. До Нострадамус и до света Одилия се допитваха ежедневно, и то винаги с резултат. Впрочем всички предсказания имаха нещо общо — това, че бяха все успокоителни. Това за съжаление не се отнасяше за чумата.

Тия суеверия заместваха религията на нашите съграждани и затова, когато отец Панлу изнесе втората си проповед, църквата беше пълна едва три четвърти. През летящите врати на преддверието вечерният вятър се процеждаше на струи и свободно се разхождаше между присъствуващите. Рийо влезе в студената и тиха църква, зае място сред богомолците, почти изключително мъже, докато отецът се изкачваше на амвона. Панлу заговори с по-кротък и задълбочен тон, отколкото първия път и присъствуващите забелязаха, че на няколко пъти се запъна. Още едно нещо им се видя странно — не казваше вече „вие“, а „ние“.

Гласът му обаче постепенно укрепна. Най-напред припомни, че от дълги месеци вече чумата върлува между нас и че сега, след като сме я виждали толкова пъти да сяда на масата ни или до леглото на наши обични близки, да върви редом с нас и да очаква връщането ни от работа, сега, значи, ние я познаваме по-добре и можем вероятно по-добре да схванем какво ни говори непрекъснато, нещо, което, възможно е, при първоначалната изненада да не сме чули добре. Казаното от отец Панлу в първата му проповед от същото това място си оставаше вярно — или поне такова беше неговото убеждение. Но може би го е помислил и изрекъл без чувство на милосърдие, това се случва с всекиго — и като каза това, той сложи ръка на гърдите си. Едно е вярно, че от всяко нещо човек се поучава. И най-жестокото изпитание е от полза за християнина. И в дадения случай християнинът трябва да търси именно божията благодат, да види в какво се състои и как може да я намери.

В този момент богомолците около Рийо, изглежда, се наместваха в молитвените си столчета и заемаха по-удобни положения. Една от подплатените входни врати лекичко потракваше. Някой си направи труда и отиде да я затвори. Това раздвижване разсея вниманието на Рийо и той не чу добре какво заговори отново отец Панлу. Той казваше приблизително следното: не трябва да се опитваме да обясняваме зрелището, което предлага чумата, а да се постараем да научим от нея, каквото може да се научи. Рийо смътно долови, че според отеца няма нищо за обясняване. Интересът му се съсредоточи, когато Панлу заяви с висок глас, че има неща, обясними пред бога, и други, необясними. Следователно съществува добро и зло и хората лесно ги разграничават. Но трудността се явява при самото зло. Има например зло, наглед необходимо, и зло, наглед безполезно. Има донжуан, затънал в грехове, но има и смъртта на едно дете. Защото справедливо е развратникът да бъде сразен, но страданията на едно дете остават непонятни. А няма на земята нищо по-силно от страданията на децата и ужаса, който те предизвикват, и основанията, които трябва да им се намерят. За останалото в живота бог ни улеснява и досега, религията нямаше големи заслуги в това отношение. Но тук бог ни притиска до стената. Изправили сме се пред стените на чумата и под тяхната смъртоносна сянка трябва да прозрем къде е благодатта. Отец Панлу отказваше дори да| използува някои улеснения и да прескочи стените. Лесно би било да каже, че вечното блаженство ще възнагради детето за неговите страдания, но всъщност не знаеше дали е така. Кой е оня, който може да твърди, че вечната радост на оня свят изкупва един-единствен миг човешко страдание? Той сигурно няма да е християнин, защото нашият господ е познал болката с тялото и с душата си. Не, отец Панлу ще си остане все така притиснат до стената, ще понася това разпъване, чийто символ е кръстът, и ще гледа страданията на децата. И няма да се бои да каже на всички, които го слушат сега: „Братя мои, дойде часът. Трябва или всичко да приемем, или всичко да отречем. А кой измежду вас ще посмее да отрече всичко?“