Альбер Камю - Чумата

Без да става, Кастел вдигна очи над очилата си и погледна Рийо.

— Знаете ли нещо за бащата?

— Не, той е в изолационния лагер.

Рийо стискаше силно желязната пръчка на леглото, върху което стенеше детето. Не изпущаше от очи малкия болен, който внезапно се изпъна, стисна здраво зъби, сгърчи се на две, после бавно се разкрачи и разпери ръце. От малкото телце, голо под войнишкото одеяло, лъхна остра миризма на пот и на вълна. Детето постепенно се отпусна, прибра ръцете и краката си и все така сляпо и нямо, задиша учестено. Рийо потърси погледа на Тару, който отмести очи.

Бяха виждали да умират деца, защото от месеци насам чумата не подбираше, но никога още не бяха проследявали минута по минута техните страдания, както правеха тази сутрин. Мъките, на тези невинни души винаги ги възмущаваха — и наистина те бяха нещо срамно. Но до този момент възмущението им беше, така да се каже, абстрактно, защото никога не бяха наблюдавали отблизо и толкова дълго агонията на едно невинно създание.

В този момент детето се сгърчи отново като при силна стомашна болка и тъничко простена. Остана така няколко безкрайно дълги секунди, раздрусвано от тръпки и конвулсии, сякаш крехките му костички се огъваха под бесния напор на чумата и пращяха от непрекъснатите пристъпи на треската. После вихрушката отмина и то се отпусна. Болестта като че ли се отдръпваше и го оставяше задъхано върху песъчлив бряг, просмукан с влага и отрова, където почивката прилича вече на смъртта. Когато огнената вълна плисна за трети път и леко го повдигна, детето се огъна, отдръпна се в края на леглото, ужасено от горещия пламък, и отметна безумно глава, отхвърляйки завивката. Под възпалените му клепачи бликнаха едри сълзи и потекоха по оловносивото лице, а накрая, напълно изтощено, то сви костеливите си крака и ръце, чиято плът беше се стопила за четиридесет и осем часа, и зае в смачканото легло позата на чудновато разпятие.

Тару се наведе и обърса с едрата си ръка малкото, плувнало в пот и сълзи личице. Кастел беше затворил книгата и гледаше болното. Понечи да каже нещо, но гласът му прозвуча грубо и той се прекъсна, като се изкашля.

— Не е настъпвало сутрешно подобрение, нали, Рийо?

Рийо отговори, че не е, но детето проявява необичайна за такива случаи издръжливост. Тогава Панлу, който беше се облегнал до стената, глухо се обади:

— Ако умре, напразни са били дългите му страдания.

Рийо сепнато го погледна, отвори уста да каже нещо, но замълча, с голямо усилие се овладя и пак обърна очи към детето.

Светлината изпълни стаята. Болните по другите пет легла се обръщаха и охкаха, но го правеха някак сдържано, като че ли бяха се сговорили. Един-единствен болен от другия край на стаята слабо подвикваше на равни промеждутъци, сякаш не стенеше, а се учудваше. Изглежда, че самите болни не изпитваха ужас, както в началото. Сега дори се чувствуваше нещо като примирение. Само детето се бранеше с всички сили. Рийо, който от време на време опипваше пулса му не толкова от нужда, колкото да излезе от безпомощното си бездействие, щом затвореше очи, усещаше как тази борба се смесва с бунта на собствената му кръв. Тогава той се сливаше с това изтерзано дете и се опитваше да го подкрепи с цялата си непокътната още сила. Но съгласуваните за миг пулсации на техните сърца отново объркваха своя ритъм, детето му убягваше и неговите усилия отиваха напусто. Той отпущаше тъничката детска китка и се връщаше на мястото си.

По варосаните стени светлината премина от розово в жълто. Зноят на горещото утро затрептя зад стъклата на прозорците. Когато Гран си тръгна, заявявайки, че пак ще се върне, никой почти не го чу. Всички чакаха. Детето лежеше все така със затворени очи и изглеждаше малко успокоено. Пръстите му, заприличали на птичи нокти, лекичко шаваха от двете страни на леглото. Повдигаха завивката, дращеха по нея около коленете. Неочаквано то сви крака, сгъна ги до корема си и замря. Тогава за пръв път отвори очи и погледна изправения пред него Рийо. Хлътналото му лице беше застинало като маска от сива глина. Устата се отвори и веднага се понесе проточен писък, треперлив поради затрудненото дишане. Тоя вик изпълни стаята с някакъв монотонен и нестроен протест, тъй малко човешки, че изглеждаше като изтръгнат от дълбините на всички човешки сърца, Рийо стисна зъби, а Тару се извърна, Рамбер пристъпи по-близо и застана до Кастел, който затвори книгата на коленете си. Панлу гледаше тази детска уста, осквернена от болестта и изпълнена с воплите на всички отминали векове. Той неволно се отпусна на колене и никому не се стори странно, когато над неспирния стон прозвуча неговият задавен, но ясен глас: