Альбер Камю - Чумата

— Хубава?

— Мисля.

— А! — отвръщаше тя. — Значи, за това.

Рамбер се замисляше. Не ще и дума, че беше за това, но не можеше да бъде само заради това.

— Не вярвате ли в бога? — питаше старата, която всяка сутрин ходеше на църква.

Рамбер призна, че не вярва, и старата пак повтори: „Значи, за това.“

— Прав сте, трябва да отидете при нея. Иначе какво ще ви остане.

През останалото време Рамбер обикаляше из стаята между голите варосани стени, пипаше окачените по тях ветрила или броеше вълнените топчета по ресните на покривката на масата. Вечер младежите се връщаха. Приказваха малко, колкото да кажат, че моментът още не е настъпил. След вечеря Марсел свиреше на китара и после изпиваха по една анасонка. Рамбер ставаше все по-замислен.

В сряда Марсел се върна и каза:

— Нагласено е за утре вечер в полунощ. Бъди готов.

Двамата, които дежуреха с тях, щели да отсъствуват: единият заболял от чума, а другият бил оставен под наблюдение, защото обикновено спял в една стая с другаря си. Така че през следните два-три дни Марсел и Луи щяха да дежурят сами. Тази нощ ще уредят последните подробности. Утре вечер работата ще може да се свърши. Рамбер благодари.

— Доволен ли сте? — попита старата. Той отвърна утвърдително, но мислеше за друго.

На другия ден небето натежа, настана влажна задуха. Новините около чумата бяха лоши. Старата испанка обаче си оставаше все така бодра.

— Грешен е светът — казваше тя. — Това му се пада.

Рамбер се съблече гол до кръста, както Марсел и Луи. Но каквото и да правеше, потта се стичаше на вадички между плешките и по гърдите му. Капаците на прозорците бяха затворени и в полумрака на стаята телата им лъщяха и изглеждаха кафяви. Рамбер се разхождаше мълчаливо из стаята. Внезапно в четири часа следобед той се облече и заяви, че излиза.

— Внимавай — предупреди го Марсел — да не закъснееш. Всичко е готово за полунощ.

Рамбер потърси Рийо у дома му. Майката на доктора му каза, че ще го намери в болницата на хълма. Пред вратата на караулното пак се тълпеше народ и тъпчеше на едно място.

— Движете се! — викаше един сержант с изпъкнали очи.

Хората се придвижваха, но се въртяха в кръг.

— Няма какво да чакате! — повтаряше сержантът, на когото чак куртката беше мокра от пот.

И другите бяха на същото мнение, но все пак стояха въпреки убийствената горещина. Рамбер показа пропуска си и сержантът му посочи стаята на Тару, която и излизаше на двора. На вратата срещна отец Панлу.

В мръсна стаичка, боядисана в бяло, където миришеше на аптека и влажни чаршафи, зад едно бюро от черно дърво седеше Тару със запретнати ръкави и попиваше с носна кърпа потта, която се стичаше в свивката на лакътя му.

— Още ли сте тук? — учуди се той.

— Да, бих искал да говоря с Рийо.

— В залата е. Но ако можете да минете без него, ще бъде по-добре.

— Защо?

— Претоварен е. Гледам да му спестя, каквото мога.

Рамбер погледна Тару и видя колко е отслабнал. Очите му се замъгляваха от умора, лицето беше повехнало и силните му плещи сгърбени. На вратата се почука. Влезе един болногледач с бяла маска на лицето, сложи сноп болнични листове върху бюрото на Тару и с глас, който марлята заглушаваше, каза само „шест“ и излезе. Тару вдигна очи към журналиста и му посочи листовете, като ги разгъна ветрилообразно.

— Хубави листове, нали? Само че това са умрелите. Починалите, тази нощ.

Челото му беше се набраздило. Той отново сгъна листовете и добави:

— Само едно нещо ни остава да правим — да отчитаме.

Опря се на масата, за да може да се вдигне от стола си.

— Скоро ли тръгвате?

— Тази вечер в полунощ.

Тару каза, че се радва и посъветва Рамбер да бъде предпазлив.

— Искрено ли го казвате?

Тару вдигна рамене:

— На моята възраст човек, ще не ще, става искрен. Лъжата е уморително нещо.

— Тару — настоя журналистът, — бих желал да видя доктора. Извинете ме.

— Зная. Той е по-човечен от мене. Да вървим!

— Не за това — смотолеви с мъка Рамбер и млъкна.

Тару го погледна и неочаквано му се усмихна.

Тръгнаха по малък коридор, боядисан в зелено, така че изглеждаше светъл като аквариум. До самата двукрила стъклена врата, зад която се движеха някакви сенки, Тару спря Рамбер и го въведе в малко помещение, с покрити с долапи стени. Отвори един от долапите, извади от стерилизатора две маски от хигроскопична марля, подаде едната на Рамбер и го накара да я сложи. Журналистът попита дали това върши работа и Тару отговори, че нищо не помага, но внушава доверие у другите.