Альбер Камю - Чумата

— Ах, безсрамниците! — казваше разнежен Котар.

Той говореше на висок глас, разплуваше се от доволство сред общата трескавост, от царските бакшиши, щедро пръскани около тях, и любовните интриги, които се заплитаха пред очите им.

Все пак Тару смяташе, че поведението на Котар не беше продиктувано само от злоба. Неговото: „Зная тия работи преди тях“ показваше по-скоро мъка, отколкото тържество. „Мисля — пишеше Тару, — че той започва да обича теза хора, затворени между небето и градските врати. Например на драго сърце би им обяснил, стига да можеше, че всичко това не е толкова ужасно. „Чувате ги, нали: да мине чумата, ще направя това, да мине чумата, ще направя онова… Тровят си живота, вместо да си гледат спокойствието. И дори не си дават сметка колко са по-добре от мене. Мога ли аз например да кажа: като ме арестуват, ще направя това или онова? Арестуването е начало, не е завършек. А пък чумата… Да ви кажа ли? Те са нещастни, защото не могат да махнат с ръка на всичко. Зная аз какво приказвам.“

„Той наистина знае какво приказва — добавяше Тару, Оценява правилно противоречията на оранските граждани, които, от една страна, имат голяма нужда от съчувствие и дружба, а, от друга, не могат да се отдадат на своя порив, защото недоверието ги отдалечава едни от други. На всекиго е прекалено ясно, че не бива да се доверява на съседа си, който е в състояние да му предаде чумата, без да го усети, и да използува неговата безпомощност, за да го зарази. Когато човек се занимава с това да вижда в лицето на всекиго възможен издайник на полицията и все пак да търси неговото общество, може да разбере това чувство. Лесно е да се спогодиш с хора, които живеят с мисълта, че чумата днес-утре ще ги потупа по рамото и може би ще го направи тъкмо когато се радват, че още са живи и здрави. Той се чувствува добре сред ужаса, доколкото това е възможно. Но понеже го е изживял преди другите, смятам, че не може да усети напълно цялата жестокост на несигурността. Заедно с всички нас, които още не сме повалени от чумата, той разбира отлично, че свободата и животът му могат всеки момент да бъдат разрушени. И понеже сам е изживял ужаса, намира за естествено и другите да го изживеят на свой ред. По-точно ужасът не му изглежда тежък, когато не го понася сам. Там му е грешката и това го прави по-мъчен за разбиране от другите. Но пък и затова заслужава повече от другите човек да се помъчи да го разбере.“

Накрая страниците на Тару завършват с описанието на една случка, която изяснява това особено състояние на духовете на Котар и на чумавите. Това описание възстановява донякъде тежката атмосфера от ония дни, затова разказвачът смята, че е от значение.

Отишли двамата в градската опера, където давали „Орфей и Евридика“. Котар бил поканил Тару, През пролетта, когато пламна чумата, в нашия град беше дошла една трупа да изнася представления. Задържана тук от болестта, тя се принуди съгласно сключения с нашата опера договор да изнася същото представление един път седмично. Така че от месеци насам всеки петък градският театър се пълнеше с мелодичните жалби на Орфей и с немощните призиви на Евридика. И все пак това представление продължаваше да се посреща благосклонно от публиката и да дава пълни сборове. Седнали на най-скъпи места, Котар и Тару разглеждали отгоре партера, изпълнен до последното място с най-елегантен свят. Влизащите се стараели пристигането им да не остане незабелязано. Под ослепителната светлина на рампата се откроявали силуети и докато музикантите тихо настройвали инструментите си, минавали по редицата и грациозно се кланяли на познати. В леката глъчка от изискани разговори хората си възвръщали самоувереността, която им липсвала няколко часа по-рано из тъмните улици. Вечерното облекло прогонва чумата.

През първото действие Орфей изливал тъгата си с лекота, няколко жени в туники съчувствували на неговата скръб и възпявали с арии любовта. Залата откликнала със сдържана топлота. Едва ли някой забелязал, че изпълнявайки арията си във второ действие, Орфей въвел тремоло, което не фигурира в оригинала, и малко прекалено патетично поискал от владетеля на ада да се трогне от плача му. Той си позволил и някои отсечени движения, но дори и най-осведомените ги приели като ефекти, допълващи интерпретацията на певеца.

Чак при големия дует на Орфей и Евридика в трето действие (момента, когато Евридика изчезва пред очите на своя любим) сред публиката настъпила известна изненада. И сякаш певецът чакал само това вълнение на зрителите или по-точно шепотът в партера го убедил в онова, което усещал, та избрал именно този момент, тръгнал малко неестествено разкрачен към рампата с разперени ръце в своя античен костюм и се строполил сред пасторалните декори, които никога не са преставали да бъдат анахронизъм, но зрителите едва сега го забелязали, и то по трагичен начин. Защото в същия момент оркестърът млъкнал, хората от партера наставали и започнали бавно да опразват залата — най-напред мълчаливо, както се излиза от църковна литургия или от стаята на покойник, като жените оправяли роклите си и навеждали глави, а мъжете подкрепяли дамите си, за да не се спънат в допълнителните столчета. Но постепенно движението напред се засилило, шепотът се превърнал във възклицания, тълпата с писъци се втурнала към вратите и се заблъскала. Котар и Тару само се надигнали от местата си и останали сами да гледат една картина от тогавашния ни живот: чумата във вид на изкривен палячо върху сцената, а в залата излишния вече разкош под форма на забравени по червените кресла ветрила и дантели.