Альбер Камю - Чумата

Що се отнася до Кастел, той дойде един ден, за да съобщи на доктора, че серумът е готов. Решиха да го опитат най-напред върху момчето на господин Отон, което току-що бе постъпило в болницата в безнадеждно състояние. Рийо тъкмо съобщаваше последните данни за смъртността, когато забеляза, че старият му приятел бе дълбоко заспал в креслото. И пред това лице, подмладявано обикновено от благото и насмешливо изражение, а сега внезапно отпуснато, с полуотворени устни, от които се стичаше слюнка, лице, издаващо изтощение и старост, гърлото на Рийо се сви.

От подобни прояви на слабост можеше да съди и за своята умора. Губеше контрол над чувствителността си. Обуздана повечето пъти, закоравяла и пресъхнала, тя от време на време избликваше и той изживяваше вълнения, които не можеше да овладее. Единствената му защита беше да се приюти в тази закоравялост и да стегне възела около сърцето си. Знаеше, че това ще му помогне да продължи. За останалото не си правеше много илюзии, а и умората му отнемаше илюзиите, които все още пазеше. Защото бе убеден, че за известно време, не се знаеше докога, той всъщност не лекуваше. Ролята му се свеждаше до поставяне на диагнозата. Да открие, да види, да опише, да зарегистрира, след това да осъди на смърт — в това се заключаваше задачата му. Жени го сграбчваха за ръцете и пищяха: „Докторе, дайте живот на мъжа ми!“ Но той не беше отишъл да дава живот, отишъл бе да се разпореди за отстраняването на болния. Каква полза от омразата, която четеше по лицата? „Вие нямате сърце!“ — бяха му казали веднъж. Напротив, имаше. Благодарение на него той можеше двадесет часа на денонощие да гледа как умират хора, създадени да живеят. То му даваше сила да започва всеки нов ден. Занапред само толкова можеше това сърце. Как би смогнало да дава и живот?

Не, не помощ раздаваше той през целия ден, а сведения. Това, разбира се, не може да се нарече свестен занаят. Но най-сетне кой измежду тия изтерзани и смазани хора имаше възможност да упражнява свястно занаята си? Слава богу, че настъпваше умора. Ако беше по-бодър, носещият се навсякъде дъх на смърт би го направил сантиментален. Но когато човек спи само по четири часа, не може да бъде сантиментален. Вижда нещата каквито са, тоест вижда ги с очите на съдника, отвратителния и жалък съдник. И другите, осъдените, чувствуваха ясно това. Преди чумата го посрещаха като спасител. С три хапчета и една инжекция той оправяше всичко, тогава му стискаха ръката и го изпровождаха по коридорите. Това го ласкаеше опасно. Сега, обратното, пристигаше с войници, които трябваше да удрят с прикладите по вратите, докато семейството се реши да отвори. Болните искаха да го повлекат със себе си, да завлекат целия човешки род в гроба. Ах, наистина хората не могат едни без други, самият той бе не по-малко безпомощен от тях и заслужаваше да събуди същата жалост, която се надигаше у него, когато излизаше от домовете им.

Такива мисли спохождаха доктор Рийо през тия нескончаеми седмици и го тормозеха заедно с мисълта, че е далеч от жена си. Такива мисли четеше и по лицата на приятелите си. Но най-опасната последица от изтощението, което обхващаше малко по малко всички участници в борбата с бедствието, не беше безразличието към външните събития и към чувствата на околните, а небрежността към самите себе си. Защото по онова време хората бяха склонни да избягват всички движения, които не бяха абсолютно необходими, и винаги им се струваха пряко сили. По този начин стигнаха дотам, че все по-често пренебрегваха задължителната хигиена, пропущаха някои от многобройните дезинфекции върху самите себе си, бързаха понякога при болни от белодробна чума, без да са взели предварително предпазни мерки, тъй като им съобщаваха в последния момент, че трябва да отидат там или там, и им се струваше уморително да се отбият в някой импровизиран санитарен пункт и да вземат необходимите капки. Там се криеше истинската опасност, защото самата борба с чумата ги правеше лесно уязвими. С една дума, осланяха се на случайността, а тя не се командува от никого.

И все пак в града имаше един човек, който не изглеждаше нито изтощен, нито обезсърчен и си оставаше въплъщение на задоволството. Това беше Котар. Той продължаваше да се държи настрана, макар да поддържаше отношения с всички. Само с Тару се виждаше често, винаги когато последният можеше да отдели време, първо, защото Тару познаваше добре неговия случай, и второ, защото посрещаше рентиера с неизменна сърдечност. Истинско чудо беше, че Тару въпреки непосилния си труд оставаше винаги благосклонен и внимателен. Дори когато вечер се чувствуваше смазан от умора, на другия ден го обземаше нова енергия.