Альбер Камю - Чумата

Разбира се, нищо не бива да се взема в абсолютен смисъл. Ако приемем, че разделените изпаднаха в такова състояние, правилно би било да добавим, че не всички стигнаха до него едновременно и че веднъж възприели това ново държане, проблясъци, възпоминания и внезапни прозрения изостряха още по-мъчително подновената чувствителност на потърпевшите. Достатъчно беше в момент на разтуха да замислят някой план, сякаш чумата вече е отминала. Достатъчно беше да усетят ненадейно по силата на някакво благоволение убождането на безпричинна ревност. Други пък излизаха от своята вцепененост, внезапно се оживяваха през някои дни на седмицата, обикновено в неделя и в събота следобед, защото тези дни са били посветени на обичайни занимания с отсъствуващия. Или пък ги обземаше надвечер тъга с някакво предчувствие, невинаги основателно, че спомените ще ги завладеят. Този вечерен час, който за вярващите е час за проверка на съвестта, е особено тежък за затворника или изгнаника, защото той трябва да проверява нищото. Миг недоумение, после пак безразличие, те се затварят в чумата.

Ставаше вече ясно, че трябва да се откажат от най-съкровеното в себе си. Докато в началото на епидемията бяха учудени колко голям брой дреболии са важни за тях, а не значат нищо за другите — и това ги убеждаваше, че съществува личен живот, — сега, напротив, интересуваха се само от онова, което интересуваше другите, нямаха други мисли освен общите, а самата им любов им изглеждаше отвлечена. До такава степен бяха се предали на чумата, че се надяваха само на нейния вечен сън и често се улавяха в такава мисъл: „Да наберат по-скоро жлезите, че да се свърши.“ Но те спяха вече в действителност и цялото това време не беше нищо друго освен един дълъг сън. Градът беше населен с будни спящи, които се изтръгваха от своята съдба само в редки случаи, когато нощем привидно затворената рана внезапно се отваряше. И стреснати в съня си, те опипваха разсеяно подлютените й ръбове, намирайки мигом отново страданието, внезапно подмладено, а заедно с него разстроения лик на своята любов. На сутринта се връщаха към чумата, сиреч към навика.

Но, ще попита някой, как изглеждаха на вид тия разделени хора? Много просто, в тях нямаше нищо особено. Да, ако щете, приличаха на всички останали, съвсем обикновени на вид. Равнодушни или обхванати от детинско оживление, както всички в града. Загубиха критичното си отношение, като го замениха с привидно хладнокръвие. Можехме да видим например как най-интелигентните измежду тях даваха вид, че търсят из вестниците или в радиопредаванията някакво уверение за скорошния край на чумата, че хранят призрачни надежди, че изпитват неоснователни опасения, когато четат писаните малко случайно разсъждения на някой прозяващ се от скука журналист. През останалото време пиеха бирата си и лекуваха своите болни, мързелуваха или се съсипваха от работа, подреждаха болнични листове или пущаха грамофонни плочи, без да се различават иначе помежду си. С други думи, върху нищо не се замисляха. Чумата бе унищожила това, за което заслужаваше да се мисли. Никой вече не се интересуваше за качеството на дрехите или храните, които купуваше. Приемаха, без да избират.

В заключение трябва да кажем, че разлъчените нямаха вече онова странно преимущество, което в началото ги предпазваше — бяха загубили любовния си егоизъм и облагите, произтичащи от него. Сега положението стана ясно, бедствието ни засягаше до един. И така, всички ние, които живеехме сред изстрелите, които плющяха по градските врати, и печатите, които съпътствуваха нашия живот и нашата смърт, сред пожарищата и болничните листове, сред ужаса и формалностите, обречени на отвратителна, но зарегистрирана смърт, сред ужасяващите изпарения и невъзмутимите звънчета на болничните коли, ние се хранехме с изгнаническия хляб, очаквайки, без да съзнаваме, вечното събиране и вечния покой. Нашата любов несъмнено беше още в нас, но чисто и просто вече безполезна, тежка за носене, безжизнена и безплодна като престъплението или присъдата. Тя се беше превърнала вече само в безнадеждно търпение и упорито очакване. Затова поведението на някои наши съграждани напомняше дългите опашки пред магазините за хранителни стоки из четирите краища на града. И тук срещахме същото примирение, същото кротко търпение, едновременно безгранично и лишено от илюзии. Това чувство, взето в хиляда пъти по-голям мащаб, би ни дало разлъката, защото тя е друг вид глад, и то ненаситен.