Альбер Камю - Чумата

Ето до какви крайности достигна епидемията. За щастие тя не се разпростря повече, защото иначе изобретателността на нашите институции, разпоредбите на префектурата, та дори и капацитетът на пещта щяха да бъдат надминати. Рийо знаеше, че в такъв случай се предвиждат отчаяни мерки, като например изхвърляне на труповете в морето, и ясно си представяше отровната пяна, плувнала над синята вода. Знаеше също, че ако смъртността продължи да расте, никаква организация, колкото и съвършена да бъде тя, няма да устои, че хората ще умират на купища и ще гният по улиците въпреки усилията на префектурата, че градът ще бъде свидетел как по площадите умиращите се вкопчват в живите, тласкани от оправдана омраза и от глупава надежда.

Тези очевидни истини или опасения поддържаха у нашите съграждани чувството за изгнаничество и разлъка. Затова разказвачът отлично знае колко е жалко, че не може да разкраси повествованието си с нещо ефектно, например с някой ободрителен герой или с някоя блестяща постъпка, каквито срещаме в старите легенди. То е, защото в бедствието няма нищо ефектно и поради самата си продължителност, ако щете, големите злочестини стават еднообразни. В спомените на всички, които са ги изживели, ужасните чумни дни не изглеждат като величествени и жестоки пламъци, а приличат по-скоро на непрекъснато тъпчене, което смазва всичко по пътя си.

Не, чумата нямаше нищо общо с величавите патетични картини, които преследваха доктор Рийо в началото на епидемията. Преди всичко тя означаваше разумно и безупречно администриране, добра организация. Тъй че, в скоби казано, за да не изопачи събитията и най-вече за да не изневери на себе си, разказвачът се постара да бъде обективен. Той не пожела да промени почти нищо чрез ефектите на изкуството, като се ограничи само до елементарните изисквания на един що-годе свързан разказ. И пак обективността му повелява да заяви сега, че макар най-голямото страдание по него време, най-дълбокото, най-общото да идеше от разлъката, за която се налага да направим ново добросъвестно описание при този стадий на чумната епидемия, все пак не ще сбъркаме, ако кажем, че това страдание беше загубило вече нещо от своята патетичност.

Дали нашите съграждани, ония поне, които най-много страдаха от разлъката, свикваха вече с положението? Няма да бъде съвсем правилно да твърдим това. Би било по-точно, ако кажем, че те измършавяваха както физически, така и нравствено. В началото на чумата много живо си представяха далечното скъпо същество и тъгуваха. Но макар в паметта им да изпъкваше ясно любимото лице, смехът му, денят, който по-късно преценяваха като щастлив, мъчно можеха да си представят какво прави той или тя в същия този миг тъй далеч от тях. С една дума, паметта беше жива, но въображението не достигаше. При втория стадий на чумата загубиха и паметта. Не че бяха забравили лицето, но то бе станало безплътно, не го носеха в себе си, а това беше, кажи-речи, същото. И докато през първите седмици бяха склонни да се оплакват, че любовта им предлага само сенки, впоследствие забелязаха, че тези сенки стават още по-безплътни и губят дори най-бледите цветове, които споменът пазеше за тях. В края на дългата раздяла не си представяха вече моментите на близост и се чудеха как е било възможно да живее до тях друго същество, което да могат да докоснат, когато пожелаят.

В това отношение те бяха се подчинили на закона на чумата, който не беше кой знае колко сложен, но ефикасен. Никой от нас не изживяваше вече силни вълнения. Чувствата на всички ни бяха равни.

— Време е да свърши всичко това — говореха нашите съграждани, защото в периоди на голяма напаст е естествено да се желае краят на общото страдание и защото те действително желаеха това да свърши. Но тези думи се произнасяха без жар и без острото първоначално чувство, продиктувани само от някои все още ясни, но вече поизбледнели основания. След дивите пориви от първите седмици настъпи униние, което погрешно бихме взели за примирение, но все пак беше временно отстъпление.

Нашите съграждани тръгнаха в крак, приспособиха се, така да се каже, защото нямаше как другояче. Разбира се, все още се чувствуваха нещастни, страдаха, но не вече с такава острота. Впрочем доктор Рийо смяташе, че именно това е истинското нещастие, че привикването с отчаянието е по-страшно от самото отчаяние. По-рано разделените не бяха напълно нещастни, в тяхното страдание имаше някакъв светъл лъч, който след това угасна. Сега човек можеше да ги види по ъглите на улиците, из кафенетата или у приятели, безстрастни и разсеяни, с такъв отегчен вид, че поради тях целият град заприлича на чакалня. Ония, които имаха професия или служба, я изпълняваха през време на чумата грижливо, но без въодушевление. Всички станаха скромни. За пръв път разделените заговориха за своите отсъствуващи близки охотно, служеха си с общоприетия език и започнаха да се отнасят към своята разлъка както към статистическите данни за епидемията. Ако дотогава настървено отделяха личното си страдание от общото бедствие, сега допущаха смешението. Без спомени и без надежди, те живееха с настоящето. Всичко се превръщаше в настояще. Трябва да подчертаем, че чумата беше отнела у всички способността за любов и дори за приятелство. Защото любовта се нуждае от малко бъдеще, а ние имахме на наше разположение само мигове.